С удивление гледах как изражението на лицето ù се променяше за секунди. Притеснение, раздразнение и след това... любопитство. Не можех да разбера с кого говореше, но беше мъжки глас и пещернякът в мен се разбуди. Кой, по дяволите, ù се обажда? Изведнъж сви очи презрително и едно тъничко гласче ми прошепна, че е време да започна да се притеснявам. – Благодаря, че ми каза. Да... да, разбира се, Ще ти се обадя, когато имам възможност. Благодаря, че се обади, Джоуел. Джоуел? Шибаният копелдак Синоли! Тя бавно затвори телефона, мушна го в чантата си, поклати глава, засмя се тихо, но после на лицето ù се появи зловеща усмивка. – Имате ли да ми казвате нещо, господин Райън? – попита с тънко, сладко гласче, което ужасно ме обезпокои. Започнах да си припомням събитията, но не се сещах за нищо. За какво говореше? – Това беше най-странният телефонен разговор в живота ми. Оказва се, че Джоуел е проверил пощата си и е имал потвърждение за доставката на цветята. Няма да познаеш какво е пишело там. Тя направи крачка напред, а аз инстинктивно – крачка назад. Никак не ми харесваше накъде отива разговорът. – Оказва се, че някой се е подписал и ги е получил от мое име! – О, мамка му, мамка му! – Името на квитанцията за доставка било Бенет Райън. По дяволите! Защо подписах от свое име? Опитах се да измисля някакъв отговор, но нищо не ми дойде наум. И моето мълчание ù каза всичко, което искаше да знае. – Ти, мръсен кучи син! Подписал си, взел си ги и ме излъга! – извика и ме удари с юмрук в гърдите. Инстинктът ми подсказа да предпазя топките си. – Защо го направи? Бях се опрял на стената, търсех друг възможен изход не само от положението, но и от тоалетната. – Аз... какво? Какво съм направил? – Сърцето ми блъскаше като обезумяло, имах чувството, че всеки момент ще се покатери по гърлото ми и ще изскочи през устата ми. – Сериозно, за какво става дума, по дяволите? Трябваше да ù кажа нещо, и то веднага, преди съвсем да изперка. Прокарах ръце през косата си за стотен път през последните няколко минути и реших, че е най-добре да ù кажа истината. – Не знам – изкрещях на свой ред. – Аз... просто... По дяволите! Тя извади телефона си и започна да пише съобщение. – Какво правиш? – попитах. – Не че ти влиза в работата, но пиша на Джулия да не ме чака, защото няма да изляза оттук, докато не ми кажеш истината! – Усещах как гневът ù се носи на талази към мен и ми мина през ум да кажа на Емили за какво става дума. Но тя ме видя, че последвах Клоуи тук, и вероятно вече бе разбрала какво става. – Е? Слушам! – каза. Погледнах я в очите, въздъхнах, нямаше начин да обясня, да обясня за себе си, да обясня на нея. Да не говорим, че изобщо не можех да скалъпя логична мисъл. – Добре, аз подписах бланката. Тя ме гледаше така напрегната, че пръстите ù бяха побелели в свитите юмруци. – И? – И... го изхвърлих – казах, без да се срамувам да я погледна в очите. Знаех, че заслужвам гнева ù, не беше честно от моя страна. Не ù предлагах нищо, а в същото време заставах на пътя ù, пречех ù да бъде с човек, който можеше да я направи щастлива. – Ти си просто невероятен – процеди през зъби. Знам, че правеше всичко възможно да се въздържи да не ме нападне и да ме разкъса. – Обясни ми защо. Ето това вече бе въпрос, на който не можех да отговоря. – Защото – почесах се по врата. Господи, как се мразех! Как се докарах до такова нелепо положение! – Защото не искам да се виждаш с него. – И как така се вземаш чак толкова сериозно? Кое те кара да мислиш, че, след като сме правили секс няколко пъти, имаш право да вземаш решения вместо мен? Не сме двойка, не сме гаджета, нищо не сме. Ние дори не се харесваме! – изкрещя тя. – Мислиш ли, че това не ми е ясно? Няма никаква логика, знам. Но после видях цветята... по дяволите... рози! Шибани рози. Тя поклати глава, имах чувството, че ще ми изтръгне някой орган. – Абе ти да не си пил някакви хапове? Лекува ли те някой изобщо? И какво, като са били рози? Какво общо има с факта, че ме излъга? – Ти мразиш рози! – И когато казах това, лицето ù се успокои, очите ù бяха все така тъмни, но с по-меко изражение. –
