В четвъртък знаех, че е време да обсъдим нещата. Нямаше да съм в офиса целия петък, така че това бе последният ни ден заедно, преди да тръгне. Цяла сутрин бе прекарала с ръководителя на дипломната си работа, а аз ставах все по-напрегнат и притеснен... за всичко. Бях повече от сигурен, че това, което се случи в офиса ми, ù бе показало прекалено ясно, че има власт над мен и че полека превзема нови и нови територии. Исках да съм с нея всяка секунда и не само да правим секс, и да се събличаме. Исках да съм около нея, а чувството ми за самосъхранение не ми даваше мира цяла седмица. Какво бе казала тя? Не искам да... искам това. Не е добре за мен. Едва когато Мина ни разкри, разбрах какво искаше да каже. Бях презирал желанието си, защото за първи път в живота си не можех да избия нещо от главата си, не можех да се съсредоточа върху работата си, но никой, дори близките ми, не можеха да ме обвинят в това, че я харесвам. За разлика от мен обаче, при нея нещата не стояха така. Всеки би помислил, че е стигнала толкова високо само с вдигнати крака. За интелигентен и мотивиран човек като нея, това щеше да бъде забит в репутацията ù трън. За вечни времена. И щеше да я боли. Беше съвсем права, когато се опита да се отдръпне от мен. Животинското привличане не беше на добре, не беше нормална, здрава връзка. Нищо хубаво нямаше да излезе. За кой ли път се заклех, че докато я няма, ще се опитам да се стегна. Когато влязох в офиса след обедната почивка, бях крайно изненадан да я видя зад компютъра. Бързаше, пишеше трескаво. – Не знаех, че ще си тук днес – казах, като се опитах да прикрия вълнението си. – Да, имах работа. Трябваше да уредя нещата в Сан Диего и исках да обсъдим моето отсъствие. – Искаш ли да дойдеш в кабинета ми? – Не – отвърна тя, прекалено бързо. – Мисля, че можем да го обсъдим и тук. После ме погледна, посочи стола срещу бюрото си и каза закачливо: – Искате ли да седнете, господин Райън. Моля, заповядайте. Много хитро. На собствен терен и стените помагат! Седнах. – Утре сутринта няма да сте тук, така че няма смисъл да идвам. Знам, че не искате асистентка, но все пак уредих да ме заместват, докато ме няма. За всеки случай. Няма да съм тук две седмици. Дала съм на Сара подробна информация за програмата, за срещите ви и всичко, от което ще се нуждаете. Едва ли ще възникнат проблеми, но... може да ви наглежда, така да се каже. – Тук спря, погледна ме и вирна вежди, а аз завъртях отегчено и недоволно очи. – Имате телефоните ми, включително и телефона в дома на баща ми в Бисмарк... в случай че се нуждаете от нещо. Започна да изрежда задачите, които трябваше да се свършат. Не можех да не забележа колко делово и студено се държеше. Не че не знаех тези неща, но когато обясняваше, всичко изглеждаше някак подредено. Очите ни се срещнаха, но тя бързо извърна поглед и продължи. – Ще кацна в Калифорния няколко часа преди вас, така че ще мина да ви взема от летището. Очите ни пак се срещнаха и този път тя не побърза да извърне поглед. Бях сигурен, че и двамата мислим за едно и също: Сан Диего щеше да бъде голямо изпитание и за двама ни. Въздухът в стаята сякаш се промени, сякаш подухна вятър и размести пластовете. Тишината между нас казваше много повече от думите, които не можехме да изречем. Забелязах, че дишането ù се учести. Стиснах зъби. Бяха ми необходими нечовешки усилия да се въздържа и да не скоча да я целуна. – В такъв случай, приятно пътуване – казах и се поздравих, че гласът ми не издаде в какво печално състояние бях. Станах, направих няколко колебливи крачки и добавих: – Ще се видим в Сан Диего, нали? – Да. Кимнах и влязох в офиса си. Затворих вратата. Не я видях до края на деня и за първи път от самото начало рязката и хладна раздяла ми се стори фалшива. - - Целия уикенд мислех само за едно: как ще е в офиса без нея, какъв ще е животът ми, когато я няма. От една страна, може би щеше да е хубаво да си върша работата, без да се разсейвам и да мисля за глупости. Но, от друга, се питах как ли ще се почувствам, когато вляза и не я видя. Тя бе константа в живота ми вече почти една година и независимо от разногласията ни, с нея се чувствах добре, някак спокоен и уверен. В понеделник Сара влезе в офиса ми точно в девет с широка усмивка и с една... брюнетка на около двайсет и нещо. Сара ми я представи. Келси. Момичето ме погледна срамежливо, но Сара сложи ръка на рамото ù, сякаш да я окуражи. Реших, че това е прекрасна възможност да докажа на всички, че не съм такъв, за какъвто ме мислеха повечето хора в компанията, и че лошият ми нрав се дължи единствено на факта, че госпожица Милс е твърдоглава. – Радвам се да се запознаем, Келси – казах, усмихнат до уши, а тя ме изгледа изненадано. – И аз се радвам да се запознаем, сър – отговори и погледна въпросително Сара, която гледаше с удивление протегнатата
