Как слязох по онези стълби, без да се пребия, все още остава загадка за мен. Хукнах като подпалена и го оставих сам, със зяпнала уста, къде закопчан, къде не, косата му – сякаш току-що бе ял бой или нещо такова. Изобщо не спрях на четиринайсетия етаж, закъдето бях тръгнала, стигнах до долния, прескочих последните две стъпала наведнъж (много е трудно с такива обувки, да не кажа почти невъзможно), бутнах металната врата и се облегнах на стената, останала без въздух. Какво се случи? И що за въпрос? Дали бъркам, или наистина току-що изчуках шефа си на стълбището? И аз ли му заповядах да го направи? Господи! Какво, по дяволите, ми става? Виеше ми се свят, но успях да се оттласна от стената и да тръгна към тоалетните. Наведох се да проверя дали има някого и след като се уверих, че съм сама, заключих вратата. Приближих се към огледалото. Ад! Изглеждах като извадена от центрофуга и просната да съхна. Косата ми беше като кълчища. От красивите ми и внимателно подредени къдрици не бе останало нищо. Очевидно господин Райън харесваше косата ми. Трябва да запомня това. Чакай! Защо да го помня? Защо изобщо ми минаваха такива мисли през ума? Със сигурност това не бе нещо, което си струва да се помни. Ударих плота на мивката с юмрук и се наведох да направя обстоен преглед на щетите. Устните ми бяха подути, гримът ми бе размазан, роклята ми бе разпъната на всички страни и буквално висеше на тялото ми. И отново бях без гащи. Кучи син. Втори чифт. И за какво са му? Колекционира ли ги? – Господи! – изплаках паникьосана. Да не би да ги е оставил някъде в залата за конференции и сега да се мотаят по пода? Може би ги бе вдигнал и метнал в някоя кофа за боклук? Помислих си, че трябва да го попитам, за да съм сигурна. Не. Няма да му доставя това удоволствие да... да... да какво? Поклатих глава, разтрих лице. Как успях да оплескам нещата така? А имах план, по дяволите! Бях дошла на работа с идеален план – да вляза в офиса, да му метна платежното и да му кажа да ходи да се шиба с него. Но... Той изглеждаше толкова нечовешки секси с черния костюм „Прада", а косата му бе рошава. Сякаш си бе сложил табела – „Среши ме". И аз спрях да мисля! Жалка картинка! Какво имаше в тоя мъж? Защо винаги когато го погледнех, мозъкът ми ставаше на пюре, а между краката ми текваше водопад. Не, това не беше на добре. Как щях да го погледна, без да си го представя гол? Е, добре де, не гол, защото все още не го бях виждала гол. О, не. Все още ли казах? Можех да напусна. Обмислих идеята точно няколко секунди и моментално я отхвърлих. Обичах работата си. И макар че господин Райън беше идиот, през последните девет месеца се справях с настроенията му, като изключим последните 24 часа. Можех да се оправям с него по-добре от всеки друг. И колкото и да не ми се искаше да призная, обичах да гледам как работи. Беше ужасно нетърпелив и в същото време краен перфекционист и професионалист; смяташе, че всички трябва да работят според стандартите, които бе определил за самия себе си, и никога не би се примирил с посредствено свършена работа. Даваше най-доброто от себе си и очакваше същото от другите. Трябва да призная и друго – той искаше да работя по-добре, по-ефективно, по-бързо, да свърша работата си на всяка цена, а това бе голям стимул. Невинаги обаче харесвах методите му. Той наистина беше гений в маркетинга. Всички в семейството му бяха такива. И ето, друг проблем. Семейството му . Таткото беше все още в Северна Дакота, когато започнах да работя на рецепцията на „Райън Медиа". Бях в колежа. Елиът Райън беше толкова мил с мен. Всички бяха много внимателни и добри. А Хенри, братът на Бенет, също главен изпълнителен директор, беше най-добрият човек, когото познавах. Обичах хората, за които работех. Така че... Не! Изключено да напусна. Ала най-големият проблем беше обучението ми. Преди да получа дипломата си, трябваше да направя презентация пред борда на фирмата, която ми бе отпуснала стипендията, и исках тезата за дипломната ми работа да е много силна и издържана. Ето защо останах в компанията: Бенет Райън ми предложи случая с Пападакис – маркетинг плана на мултимилиардер, който се занимаваше с изкупуване на земя и строеж на какво ли не. Това беше огромен проект, за какъвто моите колеги в университета можеха само да мечтаят. Четири месеца нямаше да ми стигнат да започна на друго място и да подготвям нова теза. Или? Не, изключено! Не можех да напусна „Райън Медиа". И след като взех това решение, ми бе необходим само план за действие. Трябваше да остана на професионално ниво, да направя всичко възможно случилото се между нас да не се повтори... да забравя най-жестокия, най-страхотния секс в живота си, най-силния оргазъм, най-силния... неизживян от мен оргазъм. И независимо че не ми позволи да свърша, щях да остана професионалист! Задник! Аз бях силна и независима жена. Предстоеше ми кариера, бях работила като откачена часове, дни, години, за да стигна дотук. Съзнанието и тялото ми не бяха роби на страстта. Просто трябваше да си повтарям постоянно какъв зъл кучи син е. И толкоз. Той беше арогантен, тъп пръдльо, който си мислеше, че всички около него са малоумни. Усмихнах се в огледалото и извадих колекцията от „Бисери на господин Бенет Райън." Ах, какви мили спомени! Дълбоко ценя факта, че се сетихте да ми направите кафе, докато правихте за себе си, но ако исках да пия кал, щях да си взема пръст от градината на къщата ми. Ако държите да блъскате по клавишите така, както са ви учили в дълбоката провинция, ще ви помоля да затваряте вратата към офиса ми. Предполагам, че има много основателна причина да не можете да си свършите работата цял ден. Цяла вечност няма да ви стигне да приготвите извлеченията от договорите. Предполагам, причината е, че по цял ден си мечтаете за здрави селски момчета с червени вратове. Изпълнена с ново и свежо чувство на увереност, оправих роклята, пригладих косата си и тръгнах към кафетерията с маршова стъпка, макар и без гащи. Взех кафето и се върнах в офиса. Този път не се качих по стълбите. Вратата към офиса му беше затворена. Не се чуваше никакъв шум. Предположих, че е излязъл. Де тоз късмет! Седнах зад бюрото и оправих грима си. После се захванах за работа. Изобщо не ми се искаше да го виждам, да се изправя лице в лице с него, но след като бях решила да не напускам, все някога и това щеше да се случи. Когато прегледах календара си, с ужас видях, че в понеделник господин Райън има презентация пред останалите изпълнителни директори. Стана ми лошо. С една дума, налагаше се да говоря с него, за да подготвим материалите.
