Пламъкът в сенките

9.

Но от както съм тук се събуждам. Не с кошмари или със страх да отворя очите си. А се събуждам,когато се наспя. Когато си отпочина...когато искам да стана.
Стенният часовник до леглото ми показваше седем часа,затова и помислих,че скоро ще е вечерята. Поне на нея трябва да присъствам,но не я очаквах с толкова голямо нетърпение,колкото се надявах бързо да свърши.
По скоро бързо да се наям аз,защото както вече разбрах,Кристиан не се храни с нас.

Най дългите ми десет минути в живота ми досега ,прекарани в тишина. Нито аз,нито Вирджиния казахме нещо,просто се навечеряхме и тръгнах към най близкия тунел,водещ до онази подземна стая на Крис.

-Е,кое е първото нещо,което ше ми покажеш?
Бях толкова нетърпелива да разбера какво всъшност мога да правя,че скачах покрай него като малко кученце,чакайки да ми отговори,докато ровеше нещо в единия шкаф.
-Така,първо спри с това,дразнещо е. - изръмжа ни накрая той. -Второ, отиди там,седни и си помисли какво ти се е случвало да правиш. По точно какво си правила съзнателно или несъзнателно.

Буквално си ме отпрати. Той беше само с около четири години по голям от мен,но се държеше все едно е някакъв строг учител, който по случайност бе сухар.
Но наистина беше доста изнервен.

Блъсна вратичката на шкафа и заби юмрука си в стената разгневен. Явно не е намерил това,което е търсил.
-Сега се връщам.
Той тръгна на някъде,мина през една светлокафява врата и изчезна от стаята. Погледът ми се върна обратно върху шкафа,но бях привлечена по скоро от голямата дупка в стената до него.
Станах и бавно се доближих до стената, сложих ръката си в дупката и останових,че е ужасно дълбока. Колкото дълбока, толкова и широка. Ръката ми изглеждаше още по малка на фона на разбитата стена.
Исках да видя какво толкова търсеше в шкафа,но едно тънко гластче в ума ми ми подсказа да не го отварям.
Винаги съм ценяла хората,които са ми предоставяли лично пространство и не са ми се бъркали затова и няма да се бъркам и в нещата на Кристиан.
Върнах се на онзи дюшек,на който бях седнала преди той да излезе от стаята,и легнах по гръб. Забих поглед в тавана и докато не се чух как той отваря вратата не се изправих.
-Е? По добре ли си?
-Да. Така...та какво можеш?
-Ами Първото черно заклинание,да се движа...пътувам... оф не знам как да го нарека...
-Разбрах те,със сенките?
-Да.
-Добре,друго.
-Да замъглявам спомени.
-Мх. Друго?
-Ами измислих едно друго заклинание...
-Спиралата с пентаграма?
-Да.
-Майка ти отдавна го е измислила. Друго?
-Няма мисля...
-И не можеш да се превръщаш в нищо?
-Неп.
-Оле. Е явно трябва да започнем с доста прости неща,ти трудните щом си научила ще ти бъде лесно. Поне така мисля.