Пламъкът в сенките

11.

Бързо открих онези стълби,водещи до мястото ,където за първи път видях Кристиан,ако не броим онзи път,когати ни помогна.
Вратата в дъното на малкия коридор този път бе затворена,сигурно я държи под ключ след онази случка.
Предополжих,че съседната врата е килера му,а стещуположната - спалнята му. Е,спалнята му не би трябвало да е два на два без легло и пълна до горе с боклуци, затова пробвах с другата врата. Този път оцелих и влязох в спалнята му. Беше тъмно. Не бе включил осветлението,май причината бе,защото спеше.
Чувах го как диша,легнал в огромното си легло посредата на помещението. Да го събудя ли?
Болен е,а болните трябва да си почиват. Затова отидох до вратата,но тъкмо да изляза от стаята и чух гласа му:
-Какво правиш тук,по дяволите? И затвори вратата! Влиза светлина от коридора.
-Добре...
Стоях облегната на стената и не знаех къде да отида. Смисъл ...някакси не можех да отида до леглото му,а би било много нахално да се ровя из стаята му.
И той наруши тази неловка тишина:
-За какво си тук?
-Ами...
-Добре съм,ако си дошла да ме провериш. Ако си тук,за да ме питаш кога ще тренираме - днес ще пропуснем. Е? За какво си тук?
-Исках да отида до тоалетна...- отговорих му плахо. - Но вратата бе затворена...
Не вярвах,че това ще го разсмее. Просто така ми дойде отвътре да му кажа,не съм целяла нищо. Крис стана от леглото си и отиде до бюрото в десния ъгъл на стаята,който бе най мрачната част от спалнята му.
Взе нешо от там ,върна се обратно на леглото си,където седна ,и хвърли нещо към мен.
Когато го улових осъзнах,че това е ключ.
-Предпазлив съм да пазя личните си помещения от както една прислужничка я използва без разрешение.
Мисля,че се усмихна. Но както казах бе прекалено тъмно,за да съм сигурна.
-След като свършиш заключи я отново и остави ключа на бюрото. Ясно?
-Кристално.
И излязох от стаята му,отключих банята и влязох вътре.
Пуснах водата в мивката,за да изглежда ,че правя нещо,въпреки че съм деведесет и девет процента сигуна,че Кристиан знае,че нищо няма да правя в банята.
След като заключих вратата и върнах ключа на мястото,от където го беше взел Крис, реших,че е време да си ходя. Но той ме спря:
-Седни тук. До мен.
-Ъ?
-Само за малко. Трябва да поговорим.
И щом каза това изречение се притесних още повече. Въпреки това се настаних до Крис, преглъщайки тежко невидимата буца, заседнала в гърлото ми.
-Искам да ми отговориш честно. Защо беше навън?
Но аз не исках да му отговарям честно. Нито да го лъжа. Затова обърнах въпроса му,опивайки се да отклоня темата:
-Ами ти? Едва ли си дошъл само заради мен.
-Всъшност...това беше причината.
Вцепених се. Мисля,че даже се ококорих от изненада,едва ли това е истина. Едва ли е искрен в момента. Затова просто отърсих глава и се усмихнах изкуствено:
-Едва ли.
-Точно заради това излязох. Ако искаш ми повярвай.
Преглътнах още по-трудно насъбралата се слюнка в устата ми. Дали Крис има ментови бонбони...
-Значи си ми помогнал от знак на добра воля?
-Да. Нещо такова. -потвърди съмненията ми той. И сега му дължах услуга..
А услугата,която искаше от мен..бе доста голяма.
-За какво беше излязла навън?-попита ме отново,този път с по-хладен глас от преди. По-сериозен.
Загледах се в тавана,където сега блещукаха множество малки светлинки,сякаш символизиащи звезди,които бяха единствената светлина в мрачната спалня.
-Ако ти кажа - реших да проговоря накрая, въпреки че усещах,че ще се напишкам от притеснение - може да не бъдеш толкова благосклонен към някои хора от персонала си...
-Какво намекваш??
Станах от леглото,леко изнервена. Трябваше ли да му кажа или беше нужно само да загатна? Мисля,че би било задоволително,ако просто му кажа с няколко догатки...
-Бях в библиотеката онзи ден и...едно от момичетата там - не че не си спомнях как се казваха близначките,по-добре да не споменавам имената им -ми препоръча да прочета една малка книжка. Била забранена и не трябвало да ми казва за нея,но въпреки това ми я даде. Беше от...местен автор. Та...Вирджиния вчера ме прекъсна, докато четях в двора, скрих книгата под една пейка...- мисълта ми започна да тече по-бързо отколкот трябваше и езикът ми се движеше светкавично без да спре -тя взе че остана там, реших да изляза да я прибера,защото по светло можеше някой да ме види и...
-Добре. Достатъчно.
Добре,че Крис ме прекъсна,иначе имаше вариант да не успея да си поема достатъчно глътка въздух и да се задавя.
Мълчание.
Крис също се изправи,макар и отново с видимо затруднение,от леглото си и тръгна към входната врата. А аз стоях все така вцепенена и зяпах гърба му,докато той не се покашля. Знак да го последвам.