Пламъкът в сенките

4.

Някои хора може би не биха ме разбрали. Сигурно се чудите защо ми пука толкова за чичо ми,а не за родителите ми. Или поне за онези хора,които са се грижили толкова време за мен и са били моята опора и моите истински душевни родители.
Е...винаги съм била по близка с чичо си,от колко с тях.
Нещо в мен ме караше да търся чичо си,ако ми е тъжно или пък искам съвет. Винаги него.
Въпреки че тогава не знаех,че той ми е биологичният баща,се държах с него като с такъв.
И сега,докато вървях из улиците на Ада (боже Господи как звучи това,мега откачалско) се смея на онези наши моменти,в които или той е направил нешо смешно,или аз съм се изложила с някоя магийка.
И сега,докато вървяхме към двореца,не чувах никого,не виждах нищо освен замъгления гръб на Нова,по който се ориентирах накъде да вървя.
В главата ми звучеше онази песен,която я чух веднъж по радиото на колата на баща ми.
Мисля ,че се казваше "Photograph". И се пееше нещо подобно на ситуацията в момента.
Държах снимките в джоба на дънките си, които Ксандър ми даде да облека в тоалетната на гарата,преди да изчезне. Иначе си бях със същия потник и обувки. Но честно казано по удобно ми бе да съм с дънки.
Изхилих се,когато пред мен в момента изплува и спомена ни,когато прекарах първия си рожден ден без приятелите си,а с Него.
Беше ме завел в един лунапарк. Мисля,че знаеше,че този ден е специален за мен и че бих искала да св забавлявам ,като едно нормално дете.
И наистина се забавлявахме. Ядохме захарен памук,возихме се на някакви влакчета,даже ми спечели едно плюшено сиво мече от един щанд за хвърляне на дарц стрелички.
И наистина тогава за първи път бях забравила колко много ми липсваха приятелите ми,защото отново се чувствах като малко деветгодишно момиченце. А не като момиче,подготвящо се за ужасното бъдеще...

Не очаквах толкова бързо да стигнем. Ужасяващо бързо и неочаквано се изправихме пред голяма порта,за моя изненада неохранявана.
Буквално пред нея нямаше никого. Всички около нас бяха на не по малко от два метра разстояние. Огледах лицата около нас,но погледът ми попадна за по дълго върху това на една сравнително млада жена,обърната към мен. Очите ѝ шаваха и гледаха в различни посоки,краката ѝ бяха заковани почти неподвижно на едно място,а ръцете ѝ леко трепереха.
Не гледаше към мен,а към вратата.
-Така,това е вратата за часта от замъка, която е на Враната. От тук директно се качваш само нагоре до последния етаж. Стаята си е първата вдясно. Не спираш да говориш с никого или пък да се отклоняваш от пътя. Горе като се качиш Ксандър вече ще се е върнал и ще ти даде роклята за рождения ден на Кристиан. Мисля,че това е всичко...А да! Ти си Бяла,дъщеря на приятелка на Враната,която те е пратила на нещо като наказание,защото си бунтарка и ѝ е трудно да се справя с теб.
-По смотана история не успяхте ли да съчините?
-Това е само за пред хората и Филип. И само ако някой те пита де. Иначе и Крис,и Ксандър знаят коя си.
-И като не е безопасно защо ме пратиха тук?
-Това вече трябва да питаш Ксандър. Той задейства цялото това нещо,а сега...
Нова отвори бавно вратата,от която духна силен и студен вятър. Разтреперих се.
-Спокойно.
-Ами ти? Няма ли да дойдеш?
Питър стоеше далеч от мен и ме гледаше странно.
-Не,той ще влезе през друго място. Ти трябва да влизаш оттук и само оттук. Разбра ли?
И дотам. Просто ме бутна.