Пламъкът в сенките

10.

Облякох си набързо едно дънкено яке без джобове и отворих леко вратата,за да надзърна дали случайно има някой в коридора.
Излязох,спокойна,че няма никой,който да ме пита къде отивам толкова рано и да ме спре,принъждавайки да се върна в стаята си.
По правилник не трябвало да се излиза навън от десет часа вечерта до осем часа сутринта. А в момента беше шест,така че мисля,че нарушавам само леко правилата. Но кога ли пък не съм правила това.
Все още бях нащрек и слизах по стълбите внимателно,опитвайки се да не издавам нито звук,когато тъпият ми метален цип на якето се удари в парапета и се чу едно тихо дзън. Едва ли някой го е чул. Въпреки това се стопирах за няколко секунди,после продължих да вървя.
И най накрая се оказах навън. Слава Богу ,че никой не ме бе усетил!
И тръгнах по главната пътека,мислейки къде точно бях седнала,за да чета книгата. Със сигурност беше доста отдалечено и закътано местенце и все още се чудя как майка ми успя да ме открие.

Градината не беше осветена с обичайно бялата светлина на фенерите,ами с червена, почти черна,която пречеше да очите ми да видят по надалече от един метър пред мен. Имам чувството,че ще се загубя!
Ето защо никой не излиза толкова рано - явно защото Филип пести от електричество!
Изпуфтях нервно,защото вече не знаех къде се намирам,когато чух някой да се доближава зад мен,но ме заобиколи и се скри някъде вдясно от вече треперещото ми уплашено тяло.
Какво по дяволите беше това нещо?!

Не успях да го видя много добре,но със сигурност знаех,че не бе човек. Или нещо подобно на човек. Бе някакво доста странно създание с дълги и кокалести крака,които сега бе нагънало,за да се придвижи по бързо до храстите.
Все още стоях като ледено кубче във фризер- неподвижно,докато съществото не ме бутна и аз паднах на земята. Мисля,че това беше опашката му...
Успокоих се,защото бях прекалено параноична. Нямаше какво толкова страшно да ми се случи,след като бях вече в Ада.
Тази мисъл беше единствената,която ме успокояваше,откакто бях тук и бях напът да направя нещо наистина забранено или лудо.
Станах,изтупах се и продължих да вървя по пътеката,необръщайки внимание на нещата около мен и всичките треперещи листи , които се чуваха в тишината. Нещото ме следваше,не знаех защо,но мисля,че не иска да ме убие. Иначе да ме беше довършило,когато ме събори. Може да е просто любопитно и да иска да види накъде отивам.
Или бе шпионин на Вирджиния! Или на Филип? На Крис?
От къде накъде ще иска Кристиан да ме следи?? Това беше доста тъпо предположение,но ако не спра да мисля за това нещо и да се вживявам толкова,ще започна наистина да полудявам и дори няма да се усетя,че нещото всъщност е плод на моето въображение.
Може би си фантазирам,защото Филип ме предупреди да не излизам навън ,докато осветлението не промени цвета си и не стане "ден". Няма какво да ми се случи толкова,най много да загубя пътя и да се объркам къде се намирам. Всъшност точно това и стана.
По добре да спра където съм и когато сменят осветлението да продължа да търся,защото така се губех още повече в почти пълния непрогледен мрак.