Пламъкът в сенките

12.

След трите часа,през които успях да поспя малко след като дочетох книгата,на вратата ми се почука и се оказа Ксандър,дошъл да ме види дали съм добре. Явно е разбрал за вчерашната случка.
Беше донесъл и поднос с ухаеща на топли вкусотии закуска и под чинийката с кифлички имаше малка бележка, на която пишеше,че трябва до час да бъда готова Крис да ме разведе из така наречения град.
Изтръпнах. Мислех,че ,като каза,че няма да има тренировки ,няма да има и някакви безсмислени разходни.
Май изпуфтях твърде шумно,защото Ксандър ме изгледа косо и напомни,че ще е добре да се държа със сина на Силвия подобаващо,защото все пак му го дължах заради вчера.
Мразя да дължа каквото и да е на някого. Особено на същество като Кристиан Луичи.

-Не е толкова зле да прекараме време заедно,не мислиш ли?- опита се да завърже разговор Крис след минутите,прекарани в мълчание, през които вървяхме по гигантския мост,свързващ центъра на града с двореца.
-Не. Не е. Засега. -говорех сбито,с малко на брой думи, и се стараех да не изпусна езика си и да започна да му задавам купищата въпроси, които имах.
Защото за всеки получен отговор на мой въпрос имах чувството,че ще му дължа нещо...
-Спокойно. Няма да ми дължиш нищо,Кори. Давай. -подкани ме Крис.
Не го зяпнах учудено,въпреки че бях доста шашната от думите му,но трябваше да предположа,че владее и такива трикове.
-Излез от главата ми,моля. -изсъсках му аз, на което той отвърна с един тих,но искрен кикот.
-Хайде де,Кори. Питай ме нещо...
-Добре! - той явно нямаше да спре да ме тормози,докато не видише ,че проявявах интерес към него , задавайки му въпроси.
Забързах крачка и щом стъпах върху каменните плочи на голям натруфен и претъпкан с хора площад ,се обърнах към Крис и го попитах първото нещо,което ми хрумна:
-Заедно с лицата,които сменяш,сменяш и характера си,мисленето си и държанието си. Но името ти е все същото...защо?
Той се усмихна лукаво на въпроса ми и ми кимна да го последвам към центъра на площада,където се издигаше голям фонтан от черен гладък камък.
-Името ми е единственото нещо,което тача в себе си. Не фамилията на баща ми, естествено,а името,което една млада и съвсем неопитна в живота вещица ми е дала при раждането ми. Приемам различни образи и се представям за различен човек, но не виждам как някога бих се представил с различно име от това на Кристиан.
-Сякаш това име те държи да останеш какъвто си бил като по-млад и да не забравиш миналото си?
Виждах,че той говореше искрено. Сериозно. Това древно създание бе толкова разрушено от вековете,че пазеше единствения спомен за мъртвата си майка. Бе се вкопчил в това име. Само в него.
-Сякаш сама си отговори на въпроса. - Крис заобиколи фонтана като през цялото време гледаше трите черни ангела,от чиито усти излизаше странна сребриста вода. - Е, какво ще кажеш за Фелисити? -бързо насочи темата на разговора към посоката, която всъщност той искаше.
Не знам защо толкова изгаряше от желание да ми отговори на въпросите свързани с майка му. Може би не бе разказвал на никой друг,може би бе написал книгите и само толкова...
-Моля те,не мисли,а говори. Трудно ми е всеки път да влизам в ума ти и да...
-Тогава не го прави,задник! -изписках аз към него и несъзнателно потопих ръка във фонтана и я вдигнах рязко към него, намокряйки го със сребристата течност.
-Мислех,че във всеки фонтан трябва да има малки златни монетки на дъното, символизиращи желанията на отчаяните. - смених темата и аз,на което Крис просто се намръщи,но не ме прекъсна. - Защо тук няма?
-Защото тук никой няма желания. Просто е. Всички души нямат кой знае каква цел, освен да се държат както преживе. Не си поставят за необходимост да имат мечти и копнежи.
-Колко тъжно...- отвърнах на думите на Крис. И наистина. Така ли се чувстваха мъртвите?
-Да. -потвърди съмненията ми Крис,отново нахлувайки в ума ми,заради което повторно го оплисках с вода.
Той просто разтръска косата си като кученце и с малкото появило се пламъче между пръстите си изсуши дрехите си.
И продължихме да вървим към една от многото широки пешеходни улици...
-Защо при предположение ,че може да имаш всеки лик,който си пожелаеш,избираш този,с който да приличаш на Филип?
Щом Крис ровеше в главата ми вече трябваше със сигурност да е наясно,че знаех за това,че не е негов син. Нямаше защо да увъртвам и директно зададох следвашия си въпрос,след като подминахме едно заведение,приятно ухаещо на кафе.
-Последното желание на майка ми към мен. Интересна молба,не мислиш ли? Но когато съм тук се старая да се придържам към нея, именно заради майка ми.
-Би направил всичко в нейна чест,нали?
Той кимна. Не бях виждала някой,който толкова много да цени родителите си. Или поне единия от двамата.
-Сега е ред на моя въпрос. -усмихна се Крис и тръгна към едно от малките кафенета към края на улицата. -Но моя разпит предпочитам да проведа на по чаша кафе. Съгласна?
Нямах нищо против. Сигурно въпросите му щяха да бъдат отвратителни,затова поне исках нещо,с което да мокря устата си,за да не пресъхне...
-Ако е само за мокренето мога да ти предложа и друг вариант,с който да не ти е сухо..- след този коментар на Кристиан не се сдържах и го сритах в навехнатия от вчера глезен.
Той изохка от болка,но бързо се осъзна и ме преведе през заведението чак до една малка затънтена масичка в дъното.
-Едно черно дълго кафе без захар и..
-Мокачино. - усмихнах се приветливо на сервитьорката,която кимна и тръгна към другите близки маси да събира поръчки.
-Мокачино?- възкликна Крис и повдигна едната си вежда.
-Какво? Мистър "черно дълго без захар". -изрепчих му се аз и се облегнах назад, потъвайки в удобното меко кресло. - Не знаех че си падаш по горчивото.
-Така ли иначе това кафе е една безсмислица за мен. Но ,тъй като ти ще пиеш ,предпочитам да няма само една чаша на масичката и хората да ни гледат.
-Мислех,че не ти пука за мнението на...
-Да съм казал нещо такова? Казах само,че не искам да ни гледат. Мразя да се чувствам като някакъв бляскав исторически обект в долнопробен музей.