Пламъкът в сенките

16.

Едвам дишах. Дрехите ми бяха покрити със сажди,косата ми бе наполовина опърлена, но...в ръцете си държах привидно празното шишенце от рафта с корабни антики в тайния кабинет на Филип.
Приятно е да се работи с теб,таласъмче. Когато освободиш Хейлирин...прати ѝ най-сърдечни поздрави от мен!
Не смятах ,че сенките са способни на вулгарност,но след като Аркън при сбогуването ни показа няколко неприлични жеста вече бях на друго мнение.

Едвам стигнах до стаята си,все още задъхана и трепереща. Дори не знаех как да я освободя! Да счупя шишенцето ли,да го...
-О,търсех те след вечеря!
Само Ксандър ми липсваше. Бързо пъхнах душата на Хейли в джоба си и се облегнах небрежно върху вратата си,внимавайки да не се издам,че цялата ми ръка бе изтръпнала.
-Мълчи момиче иначе сме сгафили.
-Къде беше,Лайни?
-О ами...- мамка му,мисли бързо! -Реших да се поразходя малко и попаднах на една ниша,заради която пък се оказах в котелното.
Моля се да има това място котелно. Боже!
-Поне не излъга напълно.
И наистина този глас беше прав. За да се измъкна от отвратителния кабинет трябваше да се изкатеря по комина,който в интерес на истината се оказа доста дълъг и мръсен. А паднех ли огньовете в камината щяха да ме изгорят жива... а ако не тях то Филип,който влезе точно преди да изляза и заради когото трябваше бързо да се скрия...
-Търсех те,за да ти предам това. Чак сега открих писмото.- Ксандър се усмихна приятелски и ми подаде перленобелия пощенски плик.
-Ах,Ксандър и неговата подредена организирана система. -усмихнах му се аз.
-Нервничиш. Спри!
-Е,аз мисля вече да заспивам. До утре. -кимнах на Ксандър и без да дочакам отговора му се шмугнах в стаята си.
Хвърлих плика върху дивана заедно с шишенцето от джоба си и се стоварих с цялата си мръсотия върху чистите чаршафи на леглото ми.
-Ама че дама.
-Ти да мълчиш.
Не исках Хейли да млъкне. Така де,исках за момента,но ако трябваше да избирам дали да говори или да замълчи завинаги бих избрала първото. Не само защото ми бе нужна,но и защото не бях разговаряла с някого тук толкова истински,колкото чувствах че ще мога с нея...

На сутринта едвам станах. Намерих плика все още лежащ върху дивана както и бутилката.
-Скрий я. Аз никога не съм била толкова непредпазлива.
-Оставила си се да те хванат. -напомних ѝ хапливо аз.
-Само защото се бях оттекчила от живота си на кучката на Земята.
-Искаш ли да те освободя или предпочиташ да си останеш затворена?
Хейлирин изскимтя умолително и пристъпих напред,грабвайки бутилката.
-Как? -попитах я простичко.
-О,ами...бях се загледала в една от картините и...
-Не как са те хванали,а как да те освободя.
За няколко секунди се умълча и стаята стана привидно тиха.
-Филип колкото и могъщ да е си остава мъж. А мъжете са неизобретателни. -провлачи накрая гласът на Хейлирин.
Вдигнах въпросително вежда.
-Махни капачката просто.
И наистина като я махнах из въздуха в стаята се разнесе студен мириз на виолетки и ...горящ метал. Сякаш изведнъж станахме две и почувствах помещението странно тясно...Задушаващо.
-Браво на момичето! Било сръчно,да не видиш!
-Отивам да си взема душ.
-И то с основание!
Разбрах защо Аркън искаше да ѝ предам онези негови поздрави. Затова се обърнах назад към празното пространство и размахах среден пръст във въздуха,след това тръгнах към банята.
Кикота на Хейли ме преследваше чак до ваната,която напълних с топла вода и в която изсипах част от онези ароматни цветни кристали, след което потопих цялото си тяло под горещата обгръщаща течност.
-Много си хърбава и грозна за дъщеря на онази издънка. Повече приличаш на човек, отколкото на някоя от нас.
-А аз мислех,че ти си добричка и мила самотница,останала на сухо. Всички грешим. -усмихнах ѝ се злобно и започнах да сапунисвам тялото си.
-Гнусарка. Каква е цялата тази помия по теб!? Само ако можеше да ме видиш...
-Виждам те,Хейли. Всяко твое очертание, макар и не много добре.- ама как ми лазеше по нервите...
-Е,тогава значи съм започнала да си възвръшам формата. Но дори пленница си останах чиста,урудливо писукащо...
Махнах с ръка към Хейли и между пръстите ми се появи малка игрива светлинка.
-Какво по дяволите...
-Светът се променя ,Хейлирин. И ако ще живееш в него трябва и ти да можеш да се променяш,за да се приспособиш.
-За какво въобще ме освободи? Хайде, слушам те. Искаш нещо от мен.
Изправих се във ваната и грабнах близката кърпа за тяло,загърнах се и стъпах върху студените плочки в банята.
-Причината защо Крис не е дете на баща си.
Тръгнах с бавни крачки към стаята си, внимавайки да не се подхлъзна. Усещах и студенината във въздуха,която бе знак,че и Хейли ме следва.
Но заговори отново чак когато се заключих в стаята си:
-Бях още дете,когато тази адска невеста дойде в нашата шатра. Майка ми ѝ гада на карти и така Силвия разбра,че първородното ѝ дете ще бъде момче..
-Не искам истории,Хейлирин. Искам само отговора.
Тя изпръхтя недоволно и измърмори още куп обиди по мой адрес.
-Добре тогава. Силвия искаше силни деца, несломими. Такива,за които като пораснат да не се грижи като квачка. Разбра,че първородното дете на дявола ще бъде прокълнато,затова го излъга. Тя искаше първородното ѝ дете да носи човешко в себе си,не да бъде звяр...
-Като Фелисити...
-Фелисити бе нейната мечта. Не се отказа от нея,но трябваше да я жертва отчасти. За да може онзи нещастник да има наследник...
-Къде е тя сега?
Издърпах първите панталони и риза от гардероба,които видях,и отидох да се облека. А като се върнах в хола жена с коса в оттенъци на черното и снежнобяла кожа се излежаваше царствено върху дивана. Възвръщаше си постепенно облика,но едва ли щеше да успее да се самосъживи и да придобие материална форма. Иначе защо да е мъртва...
-Фелисити е дива. Избяга при първа възможност,повече не знам.
-Значи единственият наследник на Филип се оказва Мейсън...
-Мейсън?
-Е- подсмихнах се лукаво,оглеждайки Хейлирин - май не знаеш всичко...Мейсън е мой полубрат и син на...
-Не може да го е направила... -дори не успях да довърша,когато Хейли ме прекъсна.
Въпреки не добре очертаните ѝ контури успях да забележа тревогата изписана върху лицето ѝ. Тя се изправи и тръгна към мен.
-Направила го е. Очевидно. -потвърдих казаното от мен самата.
-Не разбираш...това не е възможно!
След като каза това Хейлирин изрева подобно на новородено животно,загубило майка си, и започна да крачи из стаята, докато върху пода не започнаха да се образуват кълба мрак. Металния 0тежък мирис се засили и виолетките бавно напуснаха въздуха...
-Ти трябваше да оправиш всичко! А сега онова момче...
От кълбата започнаха да се надигат странни тъмни фигури,подобни на анимите. Но те през деня бяха запохитени...
-Хейлирин...
-Ти беше предназначената!!! Момиче от рода ни, което ще прекъсне цикъла на първата от нас!
Не смеех да направя нищо. В далечния ъгъл познах фигурата на Хитика,после до нея изникна Котарти. Но другите сенки ми бяха непознати.
-Още нещо,което съм пропуснала?!-обърна се все така гневно Хейлирин към наобиколилите ни аними.
Всички мълчаха. Никой дори не трепна, когато тя изрева повторно. Сигурно всички я бяха чули...дори Вирджиния. Само се моля Филип да не е...
Никой не трепна и когато Хейли се строполи изнемощяла върху пода. Ясно нещо сериозно се беше объркало.
И понеже гледах през цялото време това "представление" с недоумение ,реших да мълча. И явно Котарти ме бе видяла и дойде до мен,бавно носеща се с помощта на останалите кълбета мрак по пода.
-Не сме тук наистина,дори Хейлирин не може да разкъса дневните ми окови. -въдъхна тя.
-Само Аркън може. -припомних си аз. Тя не направи знак,че е учудена заради този факт. Явно знаеше за сделката ми с него или се досещаше впредвид разбеснялата се вещица на хиляда години, скимтяща пред нас.
-Убийствено е. Цялото това нещо.
-Моля?
-Плановете ѝ се разпадат,плановете на предците ви. Ако ти не направиш нищо, цикълът отново ще се завърти.
-Цикъл?
-Тишина!
И може би заради отчаяния писклив глас на Хейлирин половината аними се отблъснаха от стените и я наобиколиха. А Котарти млъкна,споменавайки само:
-Това е история,която Хейлирин трябва да ти разкаже.
И се понесе отново към онзи ъгъл,който я бях забелязала по-рано.
Страхотно. Още една история,която нямах търпение да чуя.
Може би аз съм единственото момиче на този свят,обиколено от толкова много разкази. Или по-точно от толкова много същества,жадуващи да споделят разказите си. По някаква ужасна случайност в повечето от тях съм главната героиня...
-Ако се подобри ме повикайте. - стараех се гласът ми да звучи заповеднически,но вместо това той ме предаде и трепна на последната дума.
Коя бях аз,че да им заповядвам?
И тъй като на Хейлирин наистина ѝ трябваше време,никой не ми обърна внимание,когато тръгнах към спалнята си.
Единствените очи,които ме съпроводиха до вратата ,бяха на Хитика,гледаща ме сякаш печално и с жал.

Имах нужда от още сън. Не ми бе стигнал онзи ,от койти се бях събудила едва преди час.
А и сънят бе доста по-добър избор от този да тръгна да търся Кристиан,за да му отговоря на тъпия въпрос. Или от варианта да намеря Вирджиния и да ѝ се похваля за новоосвободената вещица.
И още щом затворих вратата към вече не толкова приятния хол с гнусния диван, оставяйки възстановяващата се душа на Хейлирин на пода, клепачите ми натежаха и се гмурнах в морето от меки топли одеала.

След два часа се събудих. Поне толкова време мисля,че съм спала,преди да огладнея напълно. В хола вече бе по-светло и липсваха приятелчетата на Хейлирин. Но тя все още бе тук,облегната на единия прозорец,съзерцавайки изкуствения ден навън.
-По-добре ли си?
Не отговори. Сякаш бе изгубила гласа си, за сметка на който тялото ѝ бе придобило повече плътност,въпреки че си оставаше дух.
-Отивам да хапна нещо и...
Дори не успях да стигна до вратата. Върху холната масичка имаше поднос с две препечени филийки и малко бъркани яйца.
-Не ме видя като донесе подноса. Спокойно. -измърмори хладно Хейли,все едно че бе прочела въпроса в съзнанието ми.
Разположих се на дивана и придърпах подноса към себе си,когато с крайчето на окото си видях белия плик от Ксандър. Все още бе там.
-На твое място бих го прочела. От преди една седмица е и спокойно..не съм го отваряла.
Дори не ми бе минало през ума,че тя може да ми прочете писмото без да знам. Оставих закуската на страна и докоснах плика с ръка,прокарвайки пръсти по острите ръбчета.
-А кога смяташ да ми споделиш защо се разстрои толкова сутринта...
-След като прочетеш писмото.
Дори не се бях надявала на отговор от нея. Вдигнах глава към прозореца,но очите ми не видяха нищо по-различно от преди малко. А именно все така облегнатата върху него Хейлирин.

Затова вдигнах плика и го обърнах,за да видя от кого е.
Първоначално не повярвах затова и бързо разкъсах хартията,а отвътре извадих нов лист ,почни не смачкан,върху който бе написано въпросното съдържание на писмото.
А най-отдолу стоеше същото име, принадлежащо на човек,когото не бях виждала откакто попаднах с Долната земя.

Здравей,Вийст!

За първи път очите ми се просълзиха при спомена за това омразно фамилно име. И продължих да чета,като с всяка дума ставаше все по-трудно,тъй като редовете ми се сливаха заради солената вода в очите ми....