TEXTING WITH MY EX 2 (+18)

Chapter 20 // Goodbye, forever.

Болницата. Бели стени, бели столове, стъклени врати, подтискаща миризма. Най-ужасното мястото, където можех да прекарам и тази Коледа. Денят започна добре, но с течение на времето, нещата се промениха, обръщайки се в обратна посока.

Още с отварянето на очите си, бях толкова щастлив, че беше Коледа. Бях подготвил изненада на Кара, за да и се извиня за глупавото си държание и да зарадвам момчето си, но май успях да изпълня само втората част от плана си.

След закуската, всичко се преобърна. Когато видях поканите за 'сватбата ми с Ема' под елхата, побеснях. Злобата изпълни всяка клетка от тялото ми и мислех само как беше възможно животът ми да се преобърне толова много. След завръщането на Кара, всичко потръгна в обратна посока. В един момент се нареждаше и беше наред, а в следващия се разпадаше на части, малки частици.

Сега стояхме и тримата с новият и шеф в болницата, очаквайки новини за състоянието на Ема. Макар че не направих никакво усилие да и помогна, силно се надявах да е добре, както и малкото човече в корема и.

Кара обикаляше нервно из коридора пред операционната, а Ерик бе седнал на столовете, следвайки всяко нейно движение. Изнервяше ме само мисълта да бъдат заедно, а да не говорим за по-интимни отношения.

- Моля те, нека да е добре. - промълвиха устните и, които нервно се прехапваха на моменти.

- Предполагам, че чакате за Ема Купър? - попита току-що излизащият доктор от операционната.

- Как е тя? - изстрелях, озовавайки се до него.

- Бебето добре ли е? - измънка русокосата със свъсени вежди.

- Можете да се успокоите, и момичето и дъщеря и са добре. Въпреки, че се наложи да роди преждевременно, детето е добре, но докато не наддаде повече, ще бъде в кувьоз. - поясни с усмивка, сваляйки маската си.

Затворих очи, отдъхвайки си. Ема беше добре, дъщеря ми беше добре, нямаше как да не се зарадвам поне малко за собствената си плът и кръв. Обвинявах се на ум, че до преди няколко часа се молех тя да загуби бебето. Колкото и жесток да бях, това дори аз не можех да си го простя, никога.

- Докторе, може ли да видя дъщеря си? - помолих жално и видях как Кара и Ерик се спогледаха.

- Само за 5 минути. - поведе ме към една от многото стаи на етажа, отваряйки бялата врата. - Ето я. - посочи ми един от кувьозите, а в него спеше малко розово човеченце, буквално шепичка живот.