Гледна точка на Дейвид:
- Моля те, синко, хапни нещо. - измоли уморено майка ми, която вече имаше кръгове под очите от липсата на сън.
- Вече ти казах да спреш да се държиш с мен, сякаш съм на 5 години! - извъртях раздразнено очи и станах от мястото си, напускайки кухнята с гръм и трясък.
Не можех да повярвам, че отново живеех с нея, след всичко през което преминах, и което се случи. Сега можех да имам хубав дом, където да живеем тримата с Кара и синът ни. Вместо това се намирах в огромна дупка, която с всяка глътка въздух, която си поемах, все повече се увеличаваше. Вместо да продължа някакси напред, аз се връщах назад. Назад във времето, когато нея я нямаше. Когато и двамата направихме грешката да се разделим един от друг и да опитаме от горчивината на живота без другия. Сега сякаш беше същото, без нея, без широката и усмивка и звънливия и смях. Без сините големи очи, които всеки път се взираха в мен с огън в тях. Без топлите и ласки всяка вечер, с които заспивах, и с които се будех. Нямаше я русата и коса, заради която толкова мрънках, че падаше навсякъде. Липсваше ми мирисът на жасмин, който се носеше от нея. Липсваше ми вичко свързано с нея и знаех, че нямаше да продължа да живея без да е до мен.
- Дейвид, някой иска да те види. - гласът на майка ми отново подразни слуха ми, но въпреки това вдигнах поглед.
- Ема? - възкликнах изненадано, ставайки от дивана.
- Здравей, дано нямаш нищо против, че решихме да дойдем. - малка усмивка едва се прокрадваше по устните и.
- Вие? - силна доза надежда се усещаше в гласа ми.
- Съжалявам, че се държах толкова грубо в болницата, както и че ти забраних да доближаваш Фелисити. - пое малкото човече, с което се появи майка ми. - Татко и липсва, Дейвид. Знаеш, че тя има нужда от теб, както и ти от нея. - повдигна леко рамене, пристъпвайки бавно към мен.
- Наблюдавах ви, докато бяхте в болницата и когато се прибрахте при семейството си. - прошепнах, посягайки към нея, за да взема дъщеря си в обятията ми.
- Знам, през тези почти два месеца, поддържах връзка с Кара и тя ми разказа за писмото, което си и оставил. - думите и накараха сърцето ми да се свие. - Може и да не ми вярваш, но това писмо и повлия доста добре. - усмихна се широко, докосвайки малкото носле на детето ни.
YOU ARE READING
TEXTING WITH MY EX 2 (+18)
Romance"Той ме попита: - А сега какво?" Наведох глава, дълго мислех преди да му отговоря, защото се страхувах да не рухна. След около минута вдигнах глава и казах:" - Сега сме двама непознати, които се познават до болка добре."
