She Changed Me(BG Fanfiction)

♦Sweet Moments♦

Гледната точка на Лейла:
   Оливър не беше това, което помнех. Беше се променил. За жалост, не към по-добро. Това, което направи беше изключително безотговорно и безразсъдно. Всъщност, и аз бях безразсъдна като се качих в автомобила с него. Къде ми беше умът? Защо послушах Савана, подавайки се на твърденията ѝ, че Зейн ще изревнува, ако ме види до Оливър. Е, това, което се случи определено ми показа, че той не ревнува, а просто е загрижен за асистентката си. Начинът, по който се разкрещя на Оливър донякъде ме обнадеждаваше, но наистина беше крайно време да приема, че нямах никакъв шанс и да си гледам работата без да се занимавам с глупости, за да му привлека вниманието. Като например да поставя животът си в опасност. Бях наистина сърдита на Оливър, защото изобщо не беше помислил за това, че има друг човек до себе си. Ако беше сам, можеше да прави, каквото си поиска, но аз бях до него. Можеше да убие и двама ни само за да се докаже пред Джак и всички останали, че като един управител на автомобилна компания е и невероятен шофьор. Никога повече не бих се качила в една кола с него. Никога. Не и докато той самият не осъзнае какво можеше да се случи.
   Благодарна съм на Зейн за всичко, което направи за мен. Извади ме от автомобила, отдалечи ме от него, а после ме заведе в болница, където се погрижиха за малката рана на челото ми. Убеждавах го, че няма смисъл да ходим за нещо толкова дребно, но той отказа да ме послуша. Промиха я и поставиха лепенка, за да не се замърси. Нещо, което можех и да свърша у дома, но той упорито настояваше да ме прегледат цялостно. След един час, прекаран в болницата и понасяйки ръце по цялото си тяло, които проверяваха за щети, можех да се тръгна. Размишлявах изключително много за държанието на шефа си в тази ситуация и спомняйки си какво беше, когато Жорж ме беше блъснал. Беше изключително загрижен за мен, но разбира се, като една безнадеждно влюбена глупачка, не можех да не си задам въпросът дали и той не изпитва същото. Преди, дори и тази загриженост липсваше. Появи се съвсем наскоро. Бих казала, че до преди няколко седмици, нямах изобщо никаква надежда, но сега всичко се промени. Това ме караше да продължавам с надеждите, молейки се, че един ден шефът ми ще забележи чувствата, които изпитвам към него. Прекарах целият остатък от уикенда в размисли и разсъждения, опитвайки се да се скрия от грижите на майка си, която преувеличаваше още повече. Когато ѝ разказах за случилото се, тя не пропусна да нахока поведението и действията на Оливър и да остане възхитена и изненадана от това, че Зейн, който тя не харесва особено много, ми е помогнал и дори ме е откарал в болница.
   Уикендът и почивката приключиха. Новата работна седмица започваше, а с това и задълженията. Нямах представа какъв отговор е дал Оливър относно това коя агенция иска да поеме рекламата му. Когато пристигнах в сградата, облечена с обичайна за мен рокля, всички си шушукаха. Обсъждаха нещо доста оживено, но нямах представа какво. Всички бяхме задружен екип, познавахме се и не пропуснаха да ме попитат за състоянието ми. Уверих ги, че съм добре и че съм допуснала грешка, доверявайки се на Оливър, но това беше маловажен детайл в цялата история, която се развиваше днес. Оказа се, че Джак е обявил решението на Оливър, което е учудило всички. Щял е да работи, както с нашата, така и с агенцията на Ариана, която беше най-големият ни конкурент. Никой не беше във възторг от това. Всички упрекваха Оливър за решението му и Джак затова, че не се е отказал от проекта. Савана ме уведоми, че Джак е бил съсипан, когато е чул това, но е нямал избор. Първо, защото Оливър му е приятел и второ, защото ако съвместната работа е успешна, печалбите ще са двойно по-големи. Нямах никакво желание да работя с асистента или с финансовият директор на Ариана, но и аз, като всички останали тук, нямах избор. Понякога се изискваха жертви, за да постигнеш успех.
   Всеки се занимаваше със задълженията си и с нещата, които трябва да подготви за рекламата на Оливър. Зейн ме извика в кабинета си, за да прегледаме договора, засягащ бюджета и да променим или добавим някои клаузи и условия. Признавам, че това беше най-приятната част от работата и деня. Поръчахме обяд, затворихме се зад масивната врата и останахме само двамата. Подготвихме всичко необходимо, придърпах един от столовете, които стояха пред бюрото му, до неговия и започнахме. С течение на времето, работата намаляваше, а разговорите се увеличаваха.

- Учуден съм, че майка ти не е поискала да му потърси сметка затова, което е причинил на дъщеря ѝ. – каза, докато уж преглеждаше и четеше договора, но и двамата знаехме, че се е фокусирал върху разговора ни.
- Всъщност, искаше да го направи, но аз не позволих. Все пак, познавам Оливър от малък. Едва ли е искал да го направи нарочно и да застраши животите ни. Изгубил е контрол над автомобила. Това е. Случва се. – свих рамене, решавайки да гледам от положителната страна на нещата. Тази, че сме живи и здрави.
- Това не е вярно! Той много добре знаеше какво прави и защо го прави. Искаше да победи брат ми, но освен своя, рискува и твоя живот, Лейла. Знаеш ли, ако не ме беше спряла, определено щях да го пребия, независимо от състоянието му.
- Защо? – осмелих се да попитам, страхувайки се от отговора, който можех да получа или от това, че можеше да бъда разбрана по начин, по който не искам.
- Защо щях да го пребия ли? Защото едва не те уби. Нямаше да го понеса, ако нещо ти се беше случило или ако състоянието ти беше по-критично. Грижа ме е за теб. Ти означаваш много за мен.
- Да. Добра асистентка съм, нали? – засмях се леко. Усещах, че навлизам в дълбоки води, но все някога трябваше да му подскажа малко по-директно. Той трябваше да узнае за чувствата ми, без значение дали ще отвърне на тях, или не.
- Да, така е, но напоследък, когато те погледна, виждам нещо различно. Изпитвам нещо различно. И, когато разбрах, че си в автомобила, когато разбрах, че си до него, и когато в действителност пострада, осъзнах, че…
- Господин Зейн, може ли да дойдете за секунда? – Глория се показа на вратата, прекъсвайки думите, които може би бяха всичко, което исках да чуя в този момент. Двамата се спогледахме, усещайки неловката ситуация, в която бяхме попаднали. Зейн побърза да се осъзнае, откъсна очите си от моите и отговори, сякаш нищо не се беше случило и нищо не остана недоизказано.
- Разбира се. – изправи се от стола си и закопча копчето на сакото си. – Лейла, довърши промените и ми донеси окончателния договор.
- Веднага. – отвърнах, а той излезе от кабинета си, оставяйки ме да се лутам из спомените за тези няколко сладки момента, които сме имали помежду си. Този беше последният. Най-новият. Но… беше и най-силният. Почувствах и помислих, че ще ми каже точно това, което исках и се молех да чуя да излезе от устата му, но съдбата отново се намеси, прекъсвайки ни. Може би не ми беше позволено да бъда щастлива. Не и с него. Може би всичко това бяха знаци, че между нас всичко ще остане недовършено и ще боли. Трябваше да спра, да се откажа преди да е станало прекалено късно, но дали ще успея? Ще мога ли да го направя? Ще се откъсна ли от обекта на чувствата си, или ще затъна още повече, приемайки всяка една негова добра и хубава дума за поредната надежда?