Ти Си Само Моя

Глава 15

И, ето че скоро се намирах в коридорите на училището. Не ми се влизаше в час, но нямаше как. За това просто влезнах и седнах на чина си. Като не забравих да легна и заспя.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

По едно време усетих някой да ме потупва. Отворих очи и видях Джонатан.

Аз: Какво?

Джонатан: Защо не се прибереш?

Аз: А защо да го правя?

Джонатан: Не знам. Може би ще ти е по удобно на леглото.

Аз: Е да. Ама няма как.

Джонатан: И защо да няма. Ако искаш ще кажем, че ти е лошо и ще си тръгнеш.

Аз: Да може.

Джонатан: Хайде.

И така двамата отидохме до класната. И тя като по чудо ни пусна и двамата.
След това отидохме у дома и си пуснахме филм.
Но след известно време Джонатан си тръгна защото Анджи щеше да си дойде, а на мен ми се спеше. И така след като той си тръгна аз се качих в стаята си. Легнах под завивките и мигновенно заспах.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Пак същия кошмар. Пак същите странни шумове. Пак онова момче. То ме спаси. Исках да видя лицето му. Исках го повече от всичко. И ето, че щях да го видя...

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Събудих се. Не можах да го видя. Но съм сигурна, че целия град е чул писъка ми. Но защо винаги се събуждах преди да съм видяла лицето му.
Някой отвори рязко вратата. Алекс беше. Дойде до мен и ме прегърна.

Алекс: Спокойно. Било е само сън.

Аз: Да. Кога сте дошли?

Алекс: Преди един час. Но те оставихме да поспим.

Аз: Добре. Хайде да слизаме при другите двама.

Алекс: Хайде.

Станах от леглото и се запътихме с Алекс надолу. Вече бяхме долу и аз веднага седнах на дивана.

Анджи: Как си?

Аз: Наспала.

Анджи: Радвам се.

Аз: И аз.

Джейк: Хей. Тъкмо си говорехме с Анджи за едно нещо.. та да ви питам.. искате ли за няколко дни да си останете тук защото трябва да почнем с разгадаването на местата където са ключовете.

Аз: Ами да ще е добре. Но трябва и другите да дойдат.

Анджи: Сега ще им пиша.

Поседяхме известно време така. Говорихме си на най различни теми. И ето, че скоро се звънна на вратата. Алекс отвори и другите дойдоха, а след тях и самия Алекс.

Аз: Здрасти.

Лейла: Хей.

Анджи: Е ще започваме ли с търсенето?

Клоули: Да!

Аз: Добре. Но си нямам и идея с какво да започнем. И къде да търсим.

Джонотан: Предлагам да отидем до нас. Нашите също са си в къщи може и те да помагнат. Първо ще проверим там, а после и при останалите. Съгласни?

Алекс: Да. Хайде.

И така се качихме в две коли и тръгнахме към къщата на Джонатан. Минаха 10 минути и спряхме пред една къща. Джонатон отключи и влезнахме всички.

???: Джонатаннн ти ли си?-чух женски глас да се провиква от горе

Джонатан: Да мамо. Може ли да дойдеш за малко?-и, ето че след 5 минути дойде жена на не по малко от 35 години.

Г-а Кростинг: Оу, здравейте деца. Радвам се да ви видя. Не съм ви виждала от както се родихте. А тези момчета кои са?- каза гледайки към Алекс и Джейк

Аз: Госпожо Кростинг..-и, ето че ме прекъсна

Г-а Кростинг: Моля без формалности, просто Бет. За всички се отнася.

Аз: Добре. Бет, това от дясно е Алекс, а от ляво Джейк.

Г-а Кростинг(Бет): Много си приличате.

Алекс: Няма да ви излъжа. Ние си приличаме. Аз съм брата на Сара, а Джейк на Анджи. Когато бяхме малки, живеехме при един мъж, но избягахме. Никой не ни намери. Слуд това разбрахме кой сме и какво сме. Но решихме да го запазим в тайна, поне докато не намерим сестрите си. И ето намерихме ги, и сега сме тук.

Г-а Кростинг(Бет): Вашите знаят ли за тях двамата?-каза като ги погледна на Алекс и Джейк, а после мен и Анджи.

Аз: Ами не точно. Но моля нека сега да ни помогнете. Имаме нужда от вас.

Г-а Кростинг(Бет): Добре. Какво ви трябва?

Джонатан: Ами трябва да си намеря ключа.

Г-а Кростинг: Миличък това не е просто ключ.

Джонатан: Да, да знам. Сега ни помогни.

Г-а Кростинг: Запитай се къде прекарваш най голямата си част от времето? И не само това. Ами и на кое точно място си винаги.

Джонатан: Стаята си?! Обикновенно на бюрото, за да рисувам. Но какво общо има това?

Г-а Кростинг: Повярвай ми има много общо.

Джонатан: Добре. Хора да се качваме в стаята ми. Мисля,че имам идея.

Г-а Кростинг: Ако има нещо съм си в стаята.

Джонатан: Благодаря, мамо.

И така всички се качихме в стаята на Джонатан...