Само капка любов

Двадесет и първа капка любов

Анджи

-Той те обича.-повтори майката на Никълъс,докато опитваше да спре сълзите,стичащи се от очите й.-Никога,повярвай ми,никога не съм предполагала,че синът ми може да обича някого толкова силно.Ти си това,за което винаги е мечтал..-Затворих очи и поклатих глава.Не желаех да слушам повече.Макар сърцето ми да трепваше всеки път,щом Рейчъл заговори мили думи,знаех че Никълъс бе излъгал дори нея.За него не бях нищо повече от приятел,с когото да се подиграва.Бях момичето,при което отиваше когато се чувстваше слаб и неразбран.Нищо повече.-Повярвай ми,Анджи.Повярвай...-Гласът на Рейчъл звучеше все по-тихо с всяка изминала секунда.Треперещите й ръце докоснаха раменете ми,в опит да се задържи права.-Знам,че не съм добра майка.Знам,че....
-Госпожо Тревърс-Помогнах й да се придвижи до  близкия диван и леко се усмихнах.Виждах обичта в очите й,виждах колко много значи Ник за нея и не можех да й го причиня.Не можех да й разкажа как Ник използваше предишното й състояние,за да си тръгне.Как всяка нощ ме оставяше сама,използвайки слабостта майка си,за да отиде при друга.Щях да разбия сърцето й.А не исках.-Госпожо Травърс,т-трябва да тръгвам.-Обърнах й гръб и прехапах устни. Трябваше да тръгна,налагаше се,иначе щях да се разпадна.Сърцето ми се пропукваше все повече с всяка крачка,която правех.Чувствах се слаба,а може би -бях.
-Не го оставяй.-чух,малко преди да затворя входната врата.Обърнах се  и разделих устни,готова да отговоря.
-Не мога да Ви обещая.-прошепнах за последно преди да излезна от дома на Никълъс.Завинаги.

Никълъс

-Мамка му.-пророних тихо,докато се взирах в звънящия си телефон.,,Моето момиче",както бях записал Анджи,се опитваше да се свърже с мен за пореден път.А аз като пълен глупак отхвърлях всяко нейно обаждане..Залъгвах се,че причината бе,че не искам да разговарям с нея,но истината бе че се страхувах.Страхувах се от болката,която щях да доловя в гласа й,защото шибано осъзнавах колко наранена се чувстваше тя.Последните няколко седмици,бях твърде зает да поправям хилядите глупости,които забърках,вместо да отделя нужното време,за да покажа на Анджела колко много значи за мен.
-Любима-прошепнах и хвърлих телефона на близкия диван.Прокарах ръце през косата си,докато обикалях стаята ,в опит да се успокоя.Нуждаех  се от време,в което да премисля какво по дяволите да правя оттук нататък.Обичах Анджи с цялото си сърце и това нямаше да се промени,но ако един ден тя узнаеше че момчето,променило живота й преди десет година бях аз , всичко между нас щеше да приключи.Всичко.Докато не изоблича кой стои зад заплахите,отправени към мен,се налагаше да стоя далеч от нея.Или поне щях да опитам.