Само капка любов

Деветнадесета капка любов

Ник

,,Какво ли ще се случи,ако Анджи узнае малката ти тайна?"

Поредното съобщение,изпратено от непознат номер.Опитвах се да държа приятелката си далеч от всички клюки,но знаех,че ще дойде времето,в което ще разбере всичко.
Телефонът ми продължаваше да получава тонове съобщения,карайки ме да въздъхна и да го оставя на страна.Върнах поглед към телевизора,за да установя,че бе спрян.Момичето до мен се размърда,карайки ме да я погледна.
-Добре ли си,скъпи?-Анджи целуна устните ми и постави глава върху рамото ми.Затворих очи като,поне за миг,се опитах да се пренеса в друг свят.Свят без проблеми,лъжи и болка.
-Да,всичко е наред!Просто нещата с ,,перфектното" семейство не се получават.-усмихнах се тъжно и зарових ръка в косата на Анджела.
-Не искам да се притесняваш.Госпожа Тревърс се опитва да се промени и ти не трябва да я съдиш,а да й помогнеш като проявиш разбиране и уважение.-червенина изби по бузите на Анджи,след като каза тези думи.За пореден път си доказах ,че не заслужавам това момиче.

Навън вече бе тъмно,макар часът да бе едва девет.Опитвах се да измисля някакъв вариант,в който да премахна всички проблеми,застрашаващи връзката ми с Анджела Стивънс.Целунах челото на Анджи и я завих.Изправих се тихо и тръгнах към вратата.
-Ник,къде отиваш?-сънения й глас ме накара да се закова на място.Обърнах се ,за да видя как разтревожените й очи се опитват да разберат какво се е случило
-Майка ми ми звънна,имало някакъв проблем!-всяка лъжа,която изричах раздираше сърцето ми.Чувствах се като един подлец,задето заблуждавах приятелката си.
-Да дойда ли с теб?Може да успея да говоря с Рейчъл и да поправя нещата!
-Няма нужда,миличка!Днес беше дълъг ден,искам да си починеш,а аз ще се справя.Ако има нещо ще ти се обадя,чу ли?-помилвах лицето й и й се усмихнах успокоително.Постоях още малко,държейки ръката й ,докато заспи,за да съм сигурен,че няма да будува цяла нощ и да се притеснява за мен.

Няколко минути по-късно вече бях в колата и пътувах към дома на Евелин.Признавам,че бе рисковано да се появя в жилището,където живее,така неочаквано,но разговорът ни не търпеше отлагане.Трябваше да разбера кой разпространява слуховете и да се оттърва от него по един или друг начин.Всички тези съобщения,потайни разговори и лъжи ме побъркваха.Караха ме да се чувствам като един долен подлец и боклук.
Доколкото разбрах от Крис,Ева се е преместила в имението на господин Кенеди.Наистина не можех да осъзная как лекторът по математика заряза семейството си,заради една студентка.Имаше нещо гнило в цялата история,но точно сега, нямаше да се меся в живота им.
Паркирах колата си пред огромното имение и се замислих дали бе добра идея да идвам тук ,за да се опитам да накарам бившата съквартирантка на Анджи да мълчи.Въпреки всички мисли,нахлуващи в главата ми,слязох и се приближих до вратата.Почуках и след секунда пред мен стоеше Кенеди.
-Какво има,момче?Не знаеш ли колко е часът,не може да притесняваш хората толкова късно!-виждах притеснението в очите му,но нямах намерение да разпространявам клюки като любовницата му.
-Не идвам при вас,а при Евелин!Трябва да говоря с нея,веднага!-казах през зъби и видях уплахата,изписала се на лицето му.
-Но тук...-погледна назад и преглътна тежко-няма никого.Само аз съм!-опита се да затвори вратата,но реагирах бързо и я задържах.-Господин Тревърс,моля ви напуснете преди да се обадя в полицията.-Пристъпих една крачка към него,избутвайки го в къщата,и хванах тениската му като приближих лицето си към неговото.
-Нямаше да дойда тук и то толкова късно,ако не беше важно!Сега,ти ли ще я извикаш или искаш аз да се кача горе и да я видя с разкрачени крака,чакаща татенцето да я изчука.А?-пуснах го и се отдалечих на няколко крачки от него.Гневът превземаше всяка част от тялото ми и бях способен на някоя необмислена постъпка.Постъпка,за която по-късно щях да страдам.
-А-аз в-вед-дна-г-г-а отивам да д-да извикам...-Кенеди дори не довърши думите си,а се затича към втория етаж.Хванах главата си и започнах да обикалям хола им.Търпението ми се изчерпваше,а болката от лъжата- ставаше все по-голяма.
-Ник!-обърнах се по посока на гласа на Ева,която приглаждаше косата си.Спуснах поглед по тялото й,което, сякаш,бе загубило извивките си.Беше отслабнала,а очите й нямаха онзи блясък.За първи път забелязвах колко много се бе променила.-Защо си тук толкова късно?
-Трябва да поговорим!-казах й се приближих към нея.Реакцията й определено ме изненада-отдръпна се назад като прикри главата си.Очите ми се сбръчкаха объркано,докато осмислях каква бе причината за действието й.-Важно е!Обещавам,че ще бъда кратък!-все още ме гледаше стреснато,но накрая кимна и се настани на дивана и потупа мястото до себе си.Настаних се до нея и поех дълбоко въздух,очакваше ме доста труден разговор.
-Е,за какво искаше да говорим!-думите излизаха твърдо от устните й,но виждах,че страдаше.
-За Анджела.-назовавайки името й,в съзнанието ми изникна спомена за първата ни среща.На езерото,където ходех всеки път,щом майка ми не се прибереше.Усмихнах се горчиво и продължих-Напоследък получавам съобщения от непознати,заплашващи ме,че кажат всичко на Анджи.
-Всичко?За какво става въпрос?-шок се изписа на лицето ми,виждайки колко добре прикрива вината си.
-Не се прави!-изкрещях и се изправих.Отидох до прозореца и загледах тъмният път.-Ти ли разказа на всички за Трой?-отново се обърнах към нея,за да видя насълзените й очи,опитващи да кажат истината.
-Не,защо ми е....-не я изчаках да довърши,а взех първият предмет и го захвърлих към стената.
-Защо отиде да говориш с Анджи онази вечер?-най-сетне зададох въпроса,за който мислех през последния един месец.
-Исках да поговоря с нея и да й кажа,че не трябва да слуша клюките,които се разпространяват по твой адрес.Опитвах се да предпазя.-поклатих глава и се замислих,ако не беше тя,то тогава някой друг знаеше и щеше да ме използва,докато не свърша цялата му мръсна работа.
-Повярвай ми,Ник!Ако исках да кажа-щях! Та,аз знам за това от една година.Защо ми е да мълча,толкова време и да им разкажа чак сега?Знам....знам,че бях лоша!По дяволите,исках да накарам Анджи да страда,но всичко се промени,когато видях истинската й същност.Не съм казвала на никого,моля те повярвай ми!-хлиповете на Ева се увеличиха,докато сядаше на пода.Приближих се към нея и просто я прегърнах.Понякога един малък жест е по-важен от всяка изречена дума.Постояхме няколко минути така,преди да прошепна:
-Не плачи,вярвам ти!