Само капка любов

Двадесета капка любов

Здравейте,приятели!Смятам че тази част е една от най-любимите ми!Наистина се постарах!Използвах друг метод на писане и се надявам да ви хареса.Ще съм Ви благодарна,ако изразите мнението си в коментарите!Няма да ви бавя повече,оставям Ви!Целувкии!

Анджи

За пореден път губех почва под краката си и позволявах на милиони лоши мисли да превземат съзнанието ми.Опитвах да се успокоя,но нова доза сълзи излизаха на повърхността.Нямах силите да дочакам Никълъс,затова се отправих към банята,молейки се да успея изтрия следите на болка.Поглеждайки отражението си в огледалото, видях едно ранено и нещастно момиче.Хиляди емоции завладяха тялото ми,карайки ме да стисна по-силно ръба на мивката.Изпитвах гняв,защото позволявах на някакво телефонно обаждане да ме уплаши.Несигурност,заради усещането ,че Никълъс ще ме замени за някоя по-добра и най-вече страх,виждайки как животът ми се разпада малко по малко.

Онази нощ Никълъс не се прибра.Притеснявах се за него,тъй като не отговаряше на обажданията,нито на съобщенията ми.Реших,че положението в тях се е влошило,затова имаше нужда да остане сам.Направих го.Не му се обадих ден,два,месец....дадох му време да премисли всичко и да се разбере със себе си.
Времето минаваше,а болката вече бе част от мен.Усмихвах се на сила и се правех на щастлива.Разговарях с хората по принуда и не позволявах на никого да се доближи до мен,до истинската ми същност.
-Анджи,слушаш ли ме?-гласът на Аманда ме накара да вдигна поглед от чинията си и да й се усмихна извинително.-Мислиш за Ник,нали?-кимнах плахо и прокарах ръка през косата си.-Виж,Анджи...-Ам клекна до мен и целуна челото ми.-Предпочиташ да се измъчваш,вместо да разбереш истината.Отиди и поговори с него.Ще се почувстваш по-добре,повярвай ми!-след думите си Аманда излезе от апартамента ми,оставяйки ме сама.Постоях няколко минути,за да премисля всичко,което исках да му кажа.Мислите се блъскаха в главата ми ,карайки ме да присвия очи.Колкото и да не ми се искаше,трябваше да отида до дома на Никълъс и да му споделя всичко,което тъя в себе си.

С всеки изминат километър, сърцето ми се разтуптяваше още по-силно.Чувствах се напрегната и неспокойна.Тялото ми трепереше,а ръцете стискаха силно мобилният ми.През няколко секунди поглеждах екрана,молейки се  Ник да е отговорил на съобщението ми.

Ник,свободен ли си?Моля те,трябва да поговорим!Предполагам,че искаш да си сам,но опитай да ме допуснеш до себе си!Липсваш ми!