Слънчево затъмнение 🔞

Глава 2

Отворих очи, но веднага ги затворих, защото силната светлина изгори ретините ми.

Огледах се и разбрах, че се намирам в болница. Нямаше никой около мен и започнах да се оглеждам какво и как е вързано по мен, за да мога да го разкача и да стана, имах нужда да отида до тоалетна. И то, веднага!

Поизправих се леко и в този момент вратата на стаята се отвори и влезе Маша.

- Хей, сладур къде отиваш? Почакай, не ставай толкова рязко!

- Маша, трябва да отида до тоалетната спешно, помогни ми да стана. - усмихнах й се леко - Само ми помогни да стигна до онази вълшебна врата и ще съм ти роб до края на живота си!

- Чакай, чакай, няма нужда от робство сега. - изсмя се тя - Виж, една или две бутилки вино биха ми се отразили добре. Филип говори с лекаря, който те прегледа и след малко ще дойде. Момиче, изкара ни акъла! Как само се свлече!

Станах, подпряла се на Маша и с лека стъпка поехме към вълшебната врата.
Когато се озовах вътре, наплисках лицето си с вода и се огледах в огледалото.
"Оооооо, ужас! Изглеждах потресаващо!" - русата ми дълга коса беше заплетена, приличаше на кошница, само дето кокошки не се разхождаха из нея.
Лицето ми беше тебеширенобяло, със синина на едната скула, кехлибарените ми очи светеха диво и приличах на луда, избягала от лудницата.
Нищо не можех да направя с външния си вид, поне в този момент и трябваше да се примиря със ситуацията.
Мислите ми се зареяха към Калоян.

"Проклетник! Изрод! Боклук!"

Това бяха епитетите, които се зароиха в главата ми като пчели. От кога ли продължаваше това с Василена?
Как ме е лъгал само, че всичко между тях е останало в миналото.
Отдадох му осем години от живота си, осем! Тръснах глава, в опит да изгоня образите, появили се в главата ми...как го беше яхнала на спалнята, която деляхме и се клатеше като обезумяла отгоре му...как се приближих и хванах косата й с две ръце и я съборих на пода...как му забих един юмрук, докато се окопити...

"Не! Вече няма да мисля за тях, не си заслужава".

На вратата се почука и това ме изстръгна от последните ми спомени.
Чух гласа на Маша:

- Вая, всичко ок ли е? Имаш ли нужда от помощ?

- Не, Маша, излизам. Дай ми минутка още.

Влязох в болничната стая, а там освен Маша, ме чакаха Филип и млад лекар, който изпитателно ме гледаше и следеше за някакви признаци на дезориентация.