Слънчево затъмнение 🔞

Глава 5

Дните минаваха бързо, изпъстрени с множество случки – някои приятни, други - не чак толкова, с клиенти на кафе-книжарницата ми.

Пишехме си с Филип всяка вечер до малките часове, времето в приказки, смешки и забавни истории от детствата ни, караха времето да отлита неусетно.

Случваше се да си пишем по едно и също време, защото и двамата сме мислели един за друг.
Доста често се случваше и да си довършваме изреченията, напълно спонтанно, разбира се. Някакси се плашех от прекалените съвпадения.

Може би, защото, никога преди това не ми се беше случвало.

„Сега ще ти разкажа....“ ( Вая)

„....една история от детството си.“ (Филип)

„ Хахаха, сериозно? Тъкмо щях да напиша това!“

„Без да искам! Честна дума! Просто ми дойде от вътре!“

„Аз, като бях малка, обичах да прекарвам летата си на село, при баба и дядо.
И двамата бяха с благи характери и никога не ни наказваха или ни се караха без причина.
С братовчедка ми сме на една и съща възраст, а сестра ми и братовчед ми – с пет години по-малки. Бяхме доста диви хлапета, особено аз!

Не можеше да се отрече изобретателността ми и подстрекаването в магариите, които вършехме.

Тааа, там има църква и обожавахме да си играем с децата на отчето.
Бяха ми купили нови обувки, едни платнени и синички, и бързах да се изфукам с тях.
И улисани в игра, решихме да видим кой ще ритне най-високо. И така, моят ред дойде и аз ритнах с всичка сила към небесата...и обувката ми, новичката ми обувка, литна и кацна на покрива на църквата.

Ами сега?! Реших, че ще се прибера така, с една обувка тихомълком, ще се преобуя и пак ще се върна. Речено-сторено!

Направих го и продължихме играта.
Само се молех баба и дядо да не разберат.
На следващия ден валя, а на по-следващия дядо се върна с обувката, изпраха я и не казаха нито дума.

После разбрах, че отчето срещнал дядо и го питал дали някое от неговите внучки няма такива обувки, че една се била озовала чудодейно на покрива и се чудил човекът как да я свали.“

„А аз паднах от плочата на къщата, заради една черница. Най-голямата! И теябваше да бъде моя! Пуста лакомия! Паднах на пясък, но за сметка на това, си счупих ръката.“

„ Защо фамилията ти е Боянов? А не Боянова? В чужбина ли си родена?“

„Имам сложни връзки с майка си, но не обичам да говоря много за това. Имам чувството, че обича повече сестра ми...“

„Родителите ми починаха почти един след друг...Още не мога да преживея смъртта им. Мама си отиде в болница, а тате си отиде в ръцете ми...“

„Последният ми приятел ме тормозеше психически за всяко нещо. Всичко, което не бях свършила както трябва, според него, биваше натяквано, наказваше ме с мълчание, с обиди,  а отгоре на всичко ми и изневеряваше...Но ти знаеш последната вечер как се разви..“

Винаги имаше за какво да си говорим, не ни се разделяше и постепенно едно пламъче трепна в мен.

Но аз упорито го потиснах, не исках връзка, не ми трябваше и мъж...

Кого заблуждавах, обаче? Хлътвах по Филип – по очите му, по държанието му, по хумора му, по усмивките му и нямаше никакво спасение за мен, защото знаех, че той ще ме разпилее като прашинки на вятъра, ако един ден реши, че не съм му интересна вече...

Само се надявах този ден да не дойде скоро...

Имах чувството, че се зараждаше нещо епично между нас!