Слънчево затъмнение 🔞

Глава 11

На следващата сутрин се събудих сама.
Не знам кога си беше тръгнал той, но го нямаше. От кухнята ми се разнасяше аромат на сварено кафе и зашляпах с босите си крака нататък.

Мдаа, нямаше го, но пък ми беше оставил кафе и бележка.

„Слънчо златен, вчера беше невероятно...Извикаха ме по работа, но скоро ще се чуем!“

Целувки и прегръдки липсваха и аз се почувствах доста странно, но не обърнах повече внимание на това неприятно чувство, което се зараждаше в стомаха ми.

Сипах си кафе и почесах Муцка зад ушичките. Тя доволно замърка. Поне една от нас беше доволна...

***

Дните отново се заточиха един след друг, а от Фил нямаше и следа. Да, пишеше и се чувахме редовно, но не го виждах и започваше да ми липсва.

Усещах страхотна празнина, но не смеех да го натискам за „повече“, защото инстинктивно усещах, че на бива.

Какво се случваше с този човек? Не знаех! Всеки път щом се приближавах повече до него, той изчезваше. Страх ли беше? Не разбирах!

Така продълаваше вече седмица и аз смятах да затварям книжарницата, когато Фил се появи.
Усмихна ми се и каза:

- Дойдох за пет минутки да те дзакна, защото бързам. Бях страшно зает тази седмица и съжалявам, че не можехме да се видим. Как си?

- Аааамии, добре съм. Искаш ли едно кафе? – осъзнах, че дори не зная как пие кафето си.

- Нее, нямам повече време, наистина. Отивам да търкалям хора.

Аз се ококорих и го попитах:

- Какво ще правиш? Ще търкаляш хора? Кои хора и къде?

- Успокой се, отивам да търкалям хората на тренировка. Забрави ли, че ти казах, че преподавам Айкидо?

- Ъъъъ, май да. Но...къде тренирате?

- В едно читалище, което по една случайност, се намира много близо до твоя дом. Ето, ще ти дам адреса. Ела, ако искаш да погледаш или да се включиш, както си решиш.

Написа ми бързо адреса на читалището и ми го подаде.
Аз го погледнах и наистина – о,чудо! – беше на една пресечка от вкъщи.

- Да, ще дойда. Кога тренирате?

- Понеделник, сряда и петък от 18,30 ч и в събота от 10 ч.

- Чудесно! Днес не мога, но следващия път ще съм там. – обещах аз.

Той се усмихна, погали ме и ме целуна лекичко.

- Аааа, Слънчо,.щях да забравя нещо. – бръкна във вътрешния джоб на сакото си и и ми подаде един шоколад. – Ето, заповядай! За теб е!

- Благодаря ти! Ще си го изям сама целия! – казах през смях.

- Еее, остави две парченца и за мен, де. – помоли ме през смях. – А като каза, че ще го изядеш самичка, се сещам за...

- Марш, порочни човеко! – захлупих длани върху очите си, цялата се бях изчервила. – Изчезвай! Отивай да търкаляш хората! Къъъъш!

Той се засмя и с бърза крачка излезе през вратата.
Осени ме мисълта, че той поиска да му оставя две парченца, а това означаваше, че може би има други намерения за тази вечер.
Огънят на надеждата отново загоря в мен с пълна сила и се усмихнах. Молех се да не изгоря в този пожар от чувства, който бушуваше в мен.

Фил не дойде тази вечер при мен, но си писахме с часове.
Сякаш четеше мислите ми и си довършвахме изреченията несъзнателно.

Все едно бяхме близнаци, макар че, нямахме нищо общо. Толкова странно беше цялото чувство, което ме обземаше.

И преди съм се влюбвала, разбира се, но това беше нещо различно. Нещо, което не ми даваше грам покой и се разгаряше с пълна сила, дори само да видех, че имам съобщение на телефона си от него.
Непонятно и дълбоко чувство, което тепърва трябваше да изясня в главицата си.

Е, бях блондинка, но не бях тъпа. Самотните парченца шоколад го очакваха, когато и да решеше да дойде и да си ги хапне.

А за мен оставаше очакването...до сряда, когато мислех да се появя в пълния си блясък на първата си тренировка по Айкидо.