Слънчево затъмнение 🔞

Глава 24

На следващия ден телефона ми прегря от звънене и съобщения, не погледнах нито едно, не отговорих на нито едно обаждане.

Знаех, че е той. Усещах го с всяка клетчица на организма си! Обаче ме болеше и не исках да го чувам, нито да го виждам.

Не отворих книжарницата днес. Имаше и тренировка вечерта, на която също нямаше да отида.
„Нека се изяжда отвътре!“ мислех.

Цял ден си намирах работа вкъщи, но когато дойде вечерта просто не издържах.
Облякох си якето и сложих шапка и ръкавици, вече беше станало много студено.
Обикалях безцелно по улиците. Озовах се близо до доджото, погледнах колко е часа и прецених, че тренировката трябва да е свършила. Останах близо до сградата, но се стараех да остана скрита в тъмнината.

Чаках го!
Въпреки, че ме болеше от последните му думи, които прочетох, умирах да го видя.
Липсваше ми като въздуха, който дишам.

Престъпвах от крак на крак, за да се раздвижа и видях, че приятелите ми излизат на групички и се пръсват. Никой не ме видя, останах скрита за очите им.
Сърцето ми забърза ритъма си, когато го видях да излиза и в същото време се забави, когато видях за кого задържа вратата отворена.

„Теди! Тая змия!“

Чух, че нещо си говореха, но не разбирах какво. Тя тръгна, после се спря и се върна. Той разпери ръце и я прегърна.
Аз се свлякох на земята и почти престанах да дишам. Качиха се в колата и потеглиха нанякъде.
А там, в тъмнината, аз умирах бавно...

Сълзите ми се стичаха по лицето и сърцето ми кървеше до смърт! Тогава част от мен умря! Само, ако знаех, че това не е края....

****

Не помнех да съм спала същата нощ, може би, съм изпадала в полусън, но към пет сутринта се предадох и станах.
Направих си кафе. Погледнах телефонът – 24 пропуснати повиквания от него.
И едно единствено съобщение. Поколебах се дали да го отворя, но прецених, че така не може повече.

„ Да се видим довечера, моля те! Трябва да говорим!“

Помислих пет минути и му върнах само едно
„ Добре! Чакам те към шест.“.

Повече не можеше да отлагаме този разговор, исках да зная какво става.

****

Точно в шест чух почукване по вратата ми.
Странно! Той направо влизаше! Отворих и...изненада!
Не беше Фил! На вратата ми стоеше Калоян и се хилеше.

- Защо си дошъл? – попитах изнервено.

- Да видя как я караш! Може ли да вляза?

Огледах се бързо да видя дали Фил не идва, но го нямаше.

- Не! Всъщност не може да влезеш! Чакам някого! Чао!

Опитах да затворя вратата, но не успях. Беше пъхнал крак и я задържа.

- Новият тъпкач ли? Много бързо ме забрави! Тцтцтц!

Бутна вратата и влезе в коридора. Вече започнах страшно да се ядосвам и му изкрещях:

- Разкарай се от къщата ми! Върви си! Отивай при Василена и повече да не си стъпал тук! Махай се!

- Яяяя, колко бързо се възпламени пиленцето! Доколкото помня, когато се ядосаш имаш нужда да свършиш, за да се успокоиш! Нека проверим колко добре помня!

Посегна да ме хване, но аз просто реагирах. Тренировките си казаха думата.
Никога повече нямаше да съм беззащитна!

Приклекнах леко и остро му влезнах с разперена длан под брадичката!
Той извика, олюля се и падна на земята. Изненада се четеше в погледа му, не беше очаквал такъв отпор на щенията си.

- Кучко мръсна! Кого удряш ти бе? Сега ще си платиш!

Стана от земята и ми удари един шамар. Полетях назад, като се ударих в портмантото. Адски ме заболя главата, звезди избухнаха пред очите ми. Нямах сили да се съпротивлявам... а и не исках.

Очаквах пореден удар, но такъв не последва. Отворих очите си и видях Фил, хванал Калоян за ръката, извивайки я назад. Постави го в много неудобна поза, погледна ме и звънна в полицията.

- Добре ли си? – попита, когато приключи разговорът със спешния номер.
Стискаше и извиваше едновременно ръката на Калоян.

Явно му причиняваше адска болка с минималните усилия, които полагаше, защото онзи квичеше като прасе.

- Не знам...- отговорих и просто легнах на пода.

След две минути патрулката беше пред вкъщи и прибраха насилникът ми.
Един полицай ме попита дали имам нужда от лекар, но аз не пожелах.
Щях да наложа един пакет замразени зеленчуци на удареното място и щях да се оправя. Главата ме болеше зверски, но сърцето – два пъти повече.

Извадих пакета и го сложих на удареното и в същото време търсех хапче, за да успокоя болката.

- Слънчо, извинявай, че се забавих! Възпрепятстваха ме,...съжалявам!

- Напоследък, май, доста те възпрепятстват?

- Недей! Седни! Нека си поговорим малко!

Усмихнах се, но тази усмивка беше горчива! Гнет се беше натрупал в мен и исках да го излея от себе си.

- Ето, седнах! Кажи, каквото имаш да казваш...

Това, което чух в последствие отговори на всички мои въпроси...