Това е историята на две сродни души, които се откриват съвсем случайно. Дали ще останат заедно или ще се разминат някъде по пътя? Ще разберете, ако прочетете историята на Вая и Филип. Приятно четене!
Оригиналното изображение на корицата е "Solar Ecl...
Дните минаваха, месеците се изнизваха, а двамата с Фил градяхме нещо, което мислех, че ще е неразрушимо. Колко съм бъркала само!
От няколко вечери ми правеше впечатление, че е разсеян от нещо. Вниманието му се раздвояваше между мен и съобщенията, които получаваше през 10 минути.
„Може, пък, да е нещо служебно. Колко много работи...“, си мислех и се стараех да му давам тишината, спокойствието и нежността, от която имаше нужда.
Инстинктивно усещах, че нещо не е наред и има нужда от моята подкрепа, но не посмях да питам. Вече го познавах достатъчно добре, за да знам, че ще ми каже сам, когато е готов за това. Виждах някаква тъга в очите му на моменти, която се разсейваше в мига, в който го погледнех.
Една вечер просто не дойде, не знаех защо. Писах му, но не ми отговори...
На следващия ден си ровех в компютъра на работа за нови заглавия. Бях си пуснала някакъв микс от You Tube и в момента звучеше „You“ на Ten Sharp. Обичах тази песен, напомняше ми на него.
Прокарвах пръстите на дясната си ръка отстрани по шията, пеех си тихичко, за да не смущавам клиентите си и се усмихвах. Харесваше ми да пускам разнообразна музика в книжарницата.
След миг, по-скоро го усетих, отколкото чух да влиза и веднага се обърнах към вратата. Там стоеше Фил, държеше смути и шоколад в ръцете си и ме гледаше втренчено, леко прехапал долната си устна. Аз се поогледах да не съм се окапала с нещо, което съм яла. Приближи се бавно към мен и ми подаде това, което държеше в ръцете си:
- Здравей...Смути и шоколад за моя Слънчо! Помислих, че може би не си имала време да хапнеш...
- Благодаря ти! – усмихнах му се нежно.
Ръцете ни се докоснаха за миг, когато вземах храната. Удари ни ток и бързо отдръпнах пръстите си.
- Статично електричество! – каза той.
- Или просто искри, които избухват, щом се докоснем.- добавих аз.
- Да... може и това да е.- отново забелязах тъгата в погледа му. – Много си хубава днес, Слънчо!
- Само днес ли? – огледах облеклото си, което беше нищо особено – дънки, ботуши до коляното и бяла блуза с паднало рамо.
- Не,... не само днес! По принцип! Виж, имам малко повече работа тези дни, а след това ми предстои тиймбилдинг за празника на банкера. Няма да можем да се виждаме известно време.
- Не се тревожи, разбирам те. И аз съм затрупана с работа, предстои Коледа и голямото пазаруване ще започне скоро.
- Благодаря за разбирането ти, Слънчо! Ще се реванширам, щом се върна! От сега си запазвам останалите ти вечери до Коледа...
Погали ме с ръка по бузата, а аз наклоних глава към дланта му. Усмихнах му се и казах:
- Върви, върши работата си и не се тревожи. Аз съм си тук и ще те чакам...Ааа, за Коледа какви планове имаме? – попитах.
- Нека говорим след като се върна.
- Кога заминаваш?
- На 5-ти декември сутринта.
- Добре. – промълвих.
Обърна се и излезе през вратата...
***** Всяка вечер си пишехме дълго, чувахме се по телефона...до вечерта на 6-ти декември.
Цял ден не ми беше писал нито думичка и вече започвах да се изнервям. Налях си чаша вино, пуснах си филм и започнах да ръчкам телефона си.
Влязох във Фейсбук, за да проверя да не съм изтървала нещо важно от деня. Скролнах веднъж и това, което се изтипоса пред очите ми, ми подейства като удар в стомаха.
От една снимка ме гледаха усмихнати Филип и Теди, седнали един до друг, той беше прехвърлил ръка през рамото й, а тя изглеждаше много доволна. Личеше си, че са на банкета заедно. Знаех, че са колеги, знаех, че тя претендира за нещо повече с него, но не знаех, че са станали толкова близки.
Горчилка се появи в устата ми, отпих малко вино, за да отмия неприятния вкус. Не издържах и му писах.
„ Хей? Как си? Как върви банкета?“
Отговор нямаше близо половин час, явно не му се занимаваше с мен. Загледах се във филма, но някак не вниквах в съдържанието му. Телефонът ми избипка.
„ Добре съм, но ще те помоля да не ми пишеш. Като се прибера в стаята си, ще ти звънна.“
Ядосах се! Не беше познал! Какво ставаше, мамка му! Веднага върнах:
„Виждам, че си добре. Поне от снимките във Фейсбук. Много весело ще да е при вас!“
„Слънчо,...недей! Моля те! Нека поговорим по-късно!“
„ О, не! Мерси! Не съм твоето „по-късно“! Съжалявам! Аз си лягам! Не си прави труда да ми пишеш или звъниш тази вечер! Няма да ти вдигна или прочета това, което си написал! Чао и лека вечер!“
Хвърлих телефона на масата и влязох да се изкъпя. Чувствах се омърсена.
"Боже, каква чудовищна наглост!"
Ревност ме прояждаше, но гледах да я отмия с водата. Не исках тази отрова в себе си. Щях да го изчакам да се прибере, за да ми обясни. А дотогава, се надявах да не се саморазруша и болката да не обхване душата ми до степен на нетърпимост.
Подсуших се и грабнах телефона, за да си наглася алармата за утре. Там ме чакаха пет непрочетени думи. Думи, които обърнаха светът ми на 180 градуса:
„ Не съм за теб, Слънчо!“
Исках да се разтворя във въздуха и да умра едновременно, за да разсея болката, която ме заля като цунами...
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
