Слънчево затъмнение 🔞

Глава 4

След като си направих кафе и хванах телефона си в ръка, забелязах, че зелената лампичка за получени известия, свети.

Помислих си - „Я, какво ли съм пропуснала?" и отворих Фейсбук. Изненадите бяха три - две неприятни и една - хм, не знаех как да я определя.

Веднага лъсна снимка на Калоян и Василена, личеше, че е правена преди време, защото по лицето на кретена нямаше следи от снощния побой, а бях сигурна, че е разкрасен подобаващо.
Над снимката пишеше - „Моята единствена любов! Благодаря ти, че избра мен, зайче!".
Това беше написала въпросната, все едно сме в трети клас и сме участвали в състезание и тя е спечелила.

„Ма, Боже мой, взимай го, подарявам ти го!"

Изневеряващо животно! И същото животно ми беше написало съобщение, не за извинение, разбира се - не.
Пишеше - „Следващият път ще ти счупя ръцете, за да не можеш да пишеш жалби в полицията и ще ти разбия устата, която говори толкова много!"
Брееей, помислих си, че е голям куражлия. Да заплашиш писмено жена, която си удрял едва предната нощ, граничи с психопатия или чиста глупост.

Интересното, обаче, беше в известия - Филип Тодоров прие вашата покана за приятелство.

"Какво? Как? Аз не съм му пращала покана."

И изведнъж ми светна - ровил е в телефона ми и сам си я е пратил. Ех, че подъл човек! Отворих съобщения и му написах кратко:

„ Не е много културно да ровиш в чужди телефони!" и го изпратих.

Веднага след това загризах нокът и си помислих „Вая, звяр такъв! Трябваше по-нежно съобщение! Кога ще се научиш да се държиш, както трябва?"
Въздъхнах и си помислих, че явно никога няма да ме споходи смирението. Телефонът ми иззвъня и видях, че сестра ми ме търси и вдигнах.

- Къде се губиш, лудетино? - попита Мони, веднага щом чу моето провлачено Даааа.

- Ааааа, имах малко проблеми с Калоян...хванах го в крачка с Василена, бившата му и малко ескалираха нещата, но вече всичко е наред.

- Каквоооо? - изпищя Мони в слушалката, която дръпнах далеч от ухото си, защото щеше да ми замине средното тъпанче - Добре ли си? Ти нормална ли си, бе? Защо не ми се обади още снощи? Боже, удар ще ми докараш! Мама знае ли?

- Не, още не съм й казала и те заклевам да мълчиш, моля те. Тези дни ще се видим и ще й кажа.

Загледах се през прозореца, беше прекрасен слънчев, макар и студен ден.
За март беше учудващо студено. Изчаквах Мони да приключи разказа си за поредния, който е забърсала в бара, посмяхме се малко на щуротиите, които снощи е сътворила и си казахме „Чао" с уговорката скоро да се видим.

Трябваше да свърша малко работа, да си подготвя и изпратя заявката за доставка на книги и мислено почнах да съставям списъкът в главата си.

В това време телефонът ми избипка и прочетох съобщението - „ А кой е казал, че съм културен? А, Слънчо?"

Имах чувството, че долната ми челюст е изтракала на паркета. Значи не ми се е счуло снощи, а е било истина! Така ме е нарекъл - Слънчо...това, пък, от къде дойде? Както и да е, няма да го мисля, явно човекът си е такъв - невъзпитан.
Постнах и аз една снимка на много балони, летящи във въздуха, да покажа, че ми е все едно и зарязах телефонът.
Трябваше да седна и да си напиша заявката на лаптопа.

" Да вървят по дяволите всички!"

След точно три минути чух ново известие - „И аз искам такива балони!"
Оооо, каква наглост! Този човек нямаше ли какво да прави?
Да, вярно, че беше неделя, ама защо се беше захванал с мен? Отговорих му с много емоджита балони и отдолу написах:

„Ето, да имаш с какво да отлетиш за там, накъдето си тръгнал!".

Отговрът му долетя почти мигновено:

„Ееее, не с рогата, де! Не с рогата! Какво правиш? Аз пия бира в едно паркче."

През главата ми мина светкавична мисъл, че може да е в паркчето, което е близо до вкъщи, но веднага отхвърлих идеята. От цял град, пълен с паркове, баш този, който е в близост до мен, ще избере...нееее, няма начин! Написах му набързо, че се подготвям за утрешния работен ден и съм заета, а той си запази правото да ме покани скоро на бира, кафе, скариди или сладолед, каквото съм си изберяла. Усмихнах се на куража му и обещах, че ще се видим.

В момента не ми беше до мъже, ама никакви, особено след онова изневеряващо говедо. Нищо, че Фил изглеждаше изключително добре и усещах заченки на пеперуди в корема си, въпреки че, по-скоро бяха бесни бръмбари, ръмжащи от глад. Не бях яла от вчера, а не бях пазарувала тези дни и трябваше спешно да отида до магазина, за да мога, Бога ми, да си сготвя нещо и да хапна подобаващо за всичките ми 49 килограма.
Ядях като змей, а не ми личеше и се чудех на кой Бог на мазните банички да благодаря за това.

Навлякох набързо дънки, блуза и яке и хукнах към супермаркета, който се намираше в близост до парка. И, о, каква изненада!
Въпреки студеното време Филип се беше настанил на една маса, с гръб към мен, а компания му правеше някаква жена, която бурно ръкомахаше като ветропоказател.

Влязох в магазина, набързо напазарувах и си тръгнах . Така и не му се обадих, не исках да му давам коз къде живея. Не исках никой в живота си! Поне за момента!