Слънчево затъмнение 🔞

Глава 1

Тичах! В тъмнината, която ме обгръщаше, чувах стъпките му, които ме догонваха бързо. Боже! Исках да избягам и никога вече да не се налага да погледна в тези очи, изпълнени с лудост! Лудост, която се спотайваше кротко и чакаше всеки мой грешен ход, за да ескалира и да ме нарани...

Вече виждах светлините на последните къщи в града, в който живеех. Само трябваше да се добера до една от тях, за да извикам помощ. А той се приближаваше и крещеше да спра!

- Нали се сещаш, че няма къде да се скриеш или избягаш, а пиленце? Спри, кучко такава!

Задъхана и потна, се приближавах до вратата на най-близката къща, която показваше, че вътре има някой...десет стъпки ме деляха, за да почукам на вратата, когато усетих ръката му около лакътя си.

Болката беше нечовешка и изкрещях, когато ме завъртя и удари два пъти през лицето. Паднах на една страна и се мъчех да фокусирам погледа си, но всичко, което видях беше подметката на обувката му, която летеше към лицето ми.

„Боже, молех се, не му позволявай да ме убие!“ Свих се още повече, като се стараех да прикрия лицето си от ритника му, но такъв не последва.

- Ей! Какво става там? – извика мъжки силен глас.

- Не ти влиза в работата, скапаняко! – отговори моята доскорошна любов.

- Махни се от детето, за да не се наложи да ти натроша муцуната!

- Ти си никой, глупако! Кой си ти, че....

В следващия миг усетих как някой прелита покрай мен, раздвижвайки въздуха, чух удар и хрущене на кости, свих се още повече.
Всичко около мен избухна в удари и крясъци, а аз едва събирах сили да стана и да избягам. Не исках да съм тук, не исках да слушам как непознатия го пребива, защото не заслужавах нищо подобно, не заслужавах никой да ме спасява.
Сама си бях виновна! Знаех го, защото ми беше набивано в главата в продължение на години...

В това време се приближиха още хора и усетих една малка ръка да ме докосва и чух нежен глас да ми казва:

- Миличка, стани! Ела с мен!

Като в ступор изпълних молбата й, повдигнах лицето си, обляно в сълзи и се взрях в най-топлите сини очи.
Подадох й ръка и се изправих, а тя ме поведе на някъде, говорейки ми нежно и успокояващо. Приближихме се до вратата на къщата, на която смятах да тропам до припадък, само и само, някой да ми се притече на помощ.

Влязохме в топла стая, огряна от огъня в камината. Огледах се плахо, но адреналина започваше да се оттегля от тялото ми и затраках със зъби.
Приближих се до пламъците и протегнах ръка, за да се стопля поне малко.

- Маша! Приятно ми е!- проговори непознатата. – Искаш ли чай? Кафе? Вода? Или най-добре чаша вино?

- Приятно ми е, Маша – отговорих аз – Името ми е Вая. Чаша вода звучи добре, благодаря ти.

- Кой беше този, който се канеше да ти нанесе тежък побой?- попита Маша.

Аз не се двоумях да й отговоря, но прецених, че трябва да изчакам малко с отговора. Поне докато се успокоя малко и изпия чашата с живителна течност, която момичето ми подаваше. Едва промълвих:

- Да, ще ти кажа...моля те дай ми само пет минутки, за да се успокоя.

- Имаш всичкото време на света, Вая. Не бързай! Все пак преживя нещо изключително травмиращо преди минути.

Отпих внимателно и се надвах да спра да треперя, за да навържа смислени изречения за краткия си разказ. Поех дъх и започнах да разказвам:

- Този, кокто ме нападна е бившия ми приятел. Казва се Калоян...хванах копелето в изневяра и удрях и двамата измамници, когато ги хванах на калъп...той побесня..подгони ме...А останалото го знаеш. Само не разбрах кой беше добрият самарянин, който ми се притече на помощ. Ако не беше той..сега аз можеше..

- Филип, казва се Филип- отговори ми Маша, усмихвайки се. – Между другото, той ми е приятел и ще дойде тук веднага, щом озапти този побеснелия, биещ жени ненормалник.

Огледах новата си позната внимателно – тя беше по-висока от мен, поне 1,70 см, с тъмноруса коса до раменете, а в краищата й се забелязваха тюркоазени цветове, очите й бяха сини и топли, а усмивката успокояваща.

Отвори устата си, за да ми каже нещо и в същия момент вратата на домът й се отвори с трясък и в стаята влетя...Боже! Какво точно влетя, по дяволите? От къде се взе този красавец?

- Маша!- извика той- Къде е детето, което онзи кретен биеше?

- Не беше дете, Фил. Запознай се с Вая, тя е потърпевшата. – извика на един дъх Маша.

Усетих погледът на спасителя си и всигнах очи към него. А като ги вдигнах и погледнах в очите му, сякаш някой ме халоса с нещо тежко по главата.
„Мхммм, сигурно плесниците на оня боклук сега ми се отразяват. Доста силно ме удари! Копелето му с копеле! Как ми се иска да му дам да опита от собствената му отрова.“
Мислех си и имах чувството, че главата ми почва да се върти безспир.

- Не ми приличаш много на дете – изрече кротко Филип – Приятно ми е да се запознаем, въпреки че, обстоятелствата са меко казано отвратителни. Хей, Вая, добре ли си?...

Това беше последното, което чух и някакси започнах да виждам само в една точка. Една точка, която се смаляваше с всеки дъх, който поемах...Кротко се предадох на тъмнината.