𝑭𝒆𝒂𝒓 ⛓️ 𝑛𝑎𝑚𝑚𝑖𝑛

19

- Стига де, Джимин, кой знае? Може пък да ме харесаш. - Намджун издума подигравателно, спокойно седейки на удобното си кресло. Пръстите му спокойно потропваха по тапицерията на кожените облегалки, а главата му бе леко изпъната назад, така че адамовата му ябълка да изпъкне една идея повече, а и да може да изпита някакво леко облекчение в тази сфера на тялото си. - Не можеш ли да развиеш някакъв Стокхолмски синдром и някак си да започнеш да си падаш по мен? И без това съм супер секси, грижовен съм, имам пари, а да не говорим, че съм надарен и Господ ме обича!

Джимин се смръщи и сбръчка вежди. Какво не му бе наред на Намджун? Е, на Пак си му бе пределно ясно, де, дори нямаше нужда да пита. Нищо не му беше наред, всъщност.

- Това, което искам да кажа е, Джимин, - Намджун проговори отново. Гласът му бе мек и по странен начин излъчваше спокойствие, нетипично за самия него. - не можеш да се измъкнеш. Вече си мой.

- Не ставай смешен, Намджун, не съм ничий. - Джимин изрече недоволно. До известна степен подценяваше ситуацията ; подценяваше Намджун. Ким си бе опасен. Джимин знаеше това, просто се надяваше да не усети колко опасен реално бе по-големият. - Наистина ме остави на мира, Намджун! Остави ме да си живея живота нормално. Ще подам жалба! - Гласът на Джимин трепереше и той се мразеше за това. Изглеждаше толкова жалък, знаеше го. Но искаше твърдо да заяви това, защото никой няма право да се държи с когото и да е като с предмет. А Ким Намджун правеше точно това с него и именно затова Джимин изпитваше толкова силен неприязън към него. Е, като изключим и всички страхове, пробудени у Пак.

Намджун се изправи от креслото си и застана пред Джимин. Погледна очите му и Пак се почувства така все едно Джун изсмука целия живот от него, оставяйки го само с тревожността. Ким не откъсваше погледа си от очите на Джимин, който дори не усети кога две-три сълзи се изтърколиха по бузите му.

Намджун надигна ръка и я стовари яростно върху бузата на Джимин, карайки го да загуби равновесие и да се стовари на земята. Мамка му, това наистина не го очакваше.

-Усещам колко те е страх от мен, Джимин. - Ким изрече бавно, някак завладявщо. Този тип завладяващо, оставящ те без ума и дума и показващ ти колко маловажен си всъщност. - Най-страшно е да те е страх, мили ми Джимин. - Намджун изрече и потайна усмивка си преправи път на красивото му, но загрубяло лице. Той бавно закрачи до тялото на по-малкото момче, лежащо безсилно на пода. - Усещам пулса ти, усещам страха ти. Успокой се, мили ми Джимин. - Нам се наведе пред момчето, обхвана челюстта му с голямата си ръка и яростно сля устните им.

joonie_fics :)