𝑭𝒆𝒂𝒓 ⛓️ 𝑛𝑎𝑚𝑚𝑖𝑛

18

Джимин стоеше като парализиран. Така се и чувстваше. Не можеше да помръдне, не можеше да вдигне поглед, не можеше да си поеме глътка въздух. Боеше се, толкова силно се боеше.

Тялото му бе приковано към канапето в хола на Намджун. Е, не в буквалния смисъл на думата "приковано", ама честно да си кажем... след като Намджун му кажа "Да не си посмял да мръднеш от тук!", Джимин се чувстваше точно така. Прикован. Затворен. Ограничен.

Застрашен.

Намджун беше опасен, Пак знаеше това. Бе наясно, че ако извърши нещо, което не се понрави на Ким застрашава не само своя живот, но и този на ближните си.

Със сигурност гледаше над случващото се далеч по-преувеличено отколкото бе реално. Но това си бе той - филмар, който е яко прецакан от живота.

Дните му бяха толкова горчиви, толкова празни и еднотипни. Характерно за тях бе чувството на несигурност, на страх, на неспокойствие. Джимин всъщност бе в правото си да гледа над Намджун като чудовище. Все пак той бе разрушил психиката на момчето.

Ала и това бе едва началото... Нам не бе показал рогата си напълно, даже нямаше и половината.

Намджун се върна в стаята. В ръката си държеше стъклена чаша, която бе пълна с вода. - Пий. Не си приемал никакви течности цял ден.

- Може би, защото се съмнявам в това, че си сложил нещо вътре. - Джимин изрече с тих, но треперещ глас. Стараеше се да звучи уверен в себе си, в думите и действията си, но не се проявяваше като нищо повече от страхливец.

Нанджун се засмя. Смехът му бе дълбок, точно като гласа му. Тръпчинките на бузите му станаха видими отново и това го накара да изглежда като герой, излязъл от комикс. - Не ставай смешен, Джимин. Не бих го направил по толкова непрофесионален начин. Не съм вчерашен.