𝑭𝒆𝒂𝒓 ⛓️ 𝑛𝑎𝑚𝑚𝑖𝑛

06

Джимин нервно обикаляше из стаята, ръцете му кръстосани пред гърдите му, а походката - странна и някак си пресилена. Бе уморен, толкова уморен. Всичко по тялото му го болеше, всяко движение прекарваше вълна от болки по всяка една част от тялото му.

Имаше нужда от това да си легне. Да опита да се разтовари от цялата тежест, която е на плещите му. Да се постарае да уравновеси нивото си на стрес, защото усещаше, че се побърква. Искаше му се да може да си почине от цялото психическо и физическо пренатоварване, без да се бои, че някой го наблюдава. Че някой е в дома му.

Изпитваше страх да стои там, където уж е най-защитен. Знаеше, че има пълното право да се бои. Знаеше, че не си въобразява. Вече беше сигурен.

Стъпките му отекваха из студената стая. Погледът му изследваше всяко едно кътче на помещението, съмнявайки се за пореден път, че бива наблюдаван. Ключът стоеше там - на бравата, завъртян на страни. Нямаше стая, която Пак не заключва. Всяко помещение има по една ключалка и един райбер - за всеки случай.

Юнги твърдеше, че Джимин малко преиграва. Но не Юнги бе подложен на този тормоз. Не Юнги се боеше от това да стои в собствения си дом. Не Юнги изпитваше несигурност от това да се прибере. Юнги не разбираше Джимин, макар и да твърдеше, че го прави.

А и все пак Мин бе ставал свидетел на някои от нещата, с които Пак се бе сблъсквал. Бе усетил притеснението, свиващо стомаха му на топка. Бе изпитал страха, който е превзел съзнанието на приятеля му. Бе видял пребледнялото лице на Джимин, бе видял треперещите му ръце, бе чул затрудненото му дишане. Юнги бе станал свидетел на разрушаващия страх на Джимин.

Нямаше право да твърди, че Пак преиграва. Нямаше никакво шибано право. Защото не знаеше какво е. А и Джимин се молеше Юнги никога и да не разбира - никой не заслужава да бъде подложен на този стрес, страх и паника.

Джимин въздъхна.

Бе толкова дяволски уморен, нямаше сила да стои ма краката си повече. Не бе чул нищо подозрително последните два часа и четиридесет и две минути, затова реши, че най-накрая е време да си легне.

Отиде до гардероба си и извади пижамата си. Бързо се преоблече и мигновенно скочи на леглото си, потъвайки в топлината и уюта, които веднага обгърнаха тялото му. Бе забравил да отиде до банята и да излие зъбите си - нямаше сили за това.

Той затвори очи и усети как се унася. Усети как спокойствието се настанява тялото му.

Моментите, в които спи, макар и да бяха малко, бяха единствените, в които бяха от разрушаващата го действителност.

Дишането му се успокои, а пулсът му се забави - върна се към нормалните си темпове. Поемаше си дълбоко въздух, наслаждавайки се на тишината и спокойствието.

Ала кратката хармония бе бързо нарушена. Звукът от разбиването на стъклото в стаята, в която се намираше Джимин, го накара да се изправи бързо от позицията си и да извика, заради внезапния удар.

Не се случваше за първи път обаче.

Джимин светна лампата и с малки крачки се доближи до предмета, който бе разбил прозореца му и сега се намираше на килима пред леглото му.

Знаеше, че човекът, който е хвърлил тухлата го няма. Винаги става така. Всява страх и изчезва.

Джимин се наведе и взе тухлата, към която бе прилепен лист.

"Лека нощ, мили ми Джимин. Спи спокойно. Не се страхувай от мен, аз те пазя. " гласеше листа.

Джимин изтръпна.

Отново нямаше да може да заспи.