𝑭𝒆𝒂𝒓 ⛓️ 𝑛𝑎𝑚𝑚𝑖𝑛

20

Ръцете на Джимин бяха захванати зад гърба му със свинска опашка. Той усещаше некомфортно чувство както около самите китки, където бяха поставени самите захващащи средства, така и нагоре до лопатките си, заради дългото застояване на ръцете му в това неудобно състояние. Челото му бе обсипано с капки пот, а в устата си Джимин усещаше металическо чувство.

Не му отне дълго време, за да се сети, че вкуса на желязо, разпространил се по небцето му се дължи на удара на Намджун от преди няколко часа; удар, който освен, че го стовари на земята като насекомо, явно е и разранил устата му.

Краката на Джимин също така бяха захванати по подобен начин - със свински опашки. Момчето прехапа устна и усети как нивото на адреналин се покачва. Не знаеше какво да прави. Не знаеше и какво го очаква. Единсвеното бе благодарен, че всички крайници си му бяха на място, макар и силната болка, която изпитваше навсякъде по тялото си.

Джимин си пое дълбоко дъх. Страхуваше се. За пореден път усещаше разтърсващото чувство на страх, което го заливаше като цунами и му пречеше да живее нормално. Затвори очи. Помоли се. Не беше религиозен, дори не знаеше защо се обръща към Бог. Като че ли Той щеше да му помогне. Все едно Той щеше да слезе от Рая - за който Джимин бе сигурен, че не съществува - и ще напердаши Намджун, ще спаси Пак, че накрая ще подсигури и световен мир.

Джимин не разбираше защо го направи. Все пак се помоли. Помоли се, плачейки. Плачейки силно, силно отвътре, ала не си позволяваше да издаде звук. Ами ако Намджун чуе? Ако пак му посегне? Джимин разтърси глава. Това го накара да изстене тихо от болката, причинена от главоболието.

Усещаше как свинските опашки протриват кожата му. Стомахът му изкъркори. Не знаеше кое го дразнеше повече - гладът или щипещите му китки. Дишането му се учести. Помоли се отново.

Джимин отвори очите си рязко. Чу крачки. Същите тежки крачки. Намджун.

Усети как тялото му се разтреперва като лист. Искаше да избяга, да бяга, да бяга толкова далеч... толкова, за колкото му стигнат силите. Ала знаеше, че не може. Не и с вързани ръце и крака. Не и с толкова контузено тяло. След шамара Намджун го удряше навсякъде. По лицето, по корема, по гърба. В бедрата, зад капачките, в прасците. Специално внимание отдели на ахилесовите сухожилия, където го малтретираше с тънка, метална показалка, която бе свил от куфарчето на някакъв учител в метрото.

Стъпките се доближаваха. Джимин знаеше, че това бе Намджун. Не се съмняваше в това. Но пък се надяваше. Може би наистина бе извикал Господ. Нали все пак се помоли?

Вратата се отвори. Джимин притаи дъх. Не знаеше какво да очаква. Не искаше да се поддава на страха и неговата мощ. Страха, който бе толкова силен, че бе способен да спре сърдечния му ритъм. Страха, който завладяваше ума му и го лишаваше не само от адекватна, ами и от каквато и да е преценка.

Джимин усети остра миризма на алкохол. Последва ругатня, ала той не обърна внимание какво точно бе изречено. Бе твърде изплашен. Все пак се поддаде на страха си.

- Джимин, - Намджун изрече и клекна пред него. Вгледа се в очите му. Джимин също срещна неговите, ала те бяха толкова празни, толкова дълбоки в същото време, че през гърба на Пак преминаха тръпки. - толкова съжалявам, че те подредих така по-рано. Съжалявам, че оставих гнева си да надделее. Нека ти се реванширам. - Каза сподавено. След това започна да целува челюстта на Джимин, слизайки надолу към врата му. Оставяше мокри следи след себе си, а понякога и някоя виолетова смучка, получила се благодарение на силното засмукване на кожата на момчето под себе си.

Намджун започна да се съблича. Раздърпа и дрехите на Джимин, който вече бе осъзнал какво го очаква.

От очите на Пак започнаха да се стичат сълзи, на които Ким не обърна по никакъв начин внимание. Нямаше смисъл. А и беше твърде пиян за това.

Джимин бе стегнал тялото си. Дори не можеше да се опита да го отблъсне. Все пак и ръцете, и краката му бяха здраво завързани.

Можеше само да плаче и да се надява Намджун да прояви милост.
Ала у Ким нямаше нито капка милост.

Нямаше смисъл и да се моли на Бог.
Вече бе напълно сигурен, че не съществува.