𝑭𝒆𝒂𝒓 ⛓️ 𝑛𝑎𝑚𝑚𝑖𝑛

01

Джимин внимателно следеше всяко леко помръдване на пламъка, който гореше пред погледа му вече почти час. Отражението на огъня в очите му ги караше да блестят, а това някак го правеше хем по-очарователен, хем по-чаровен.

Мин Юнги, най-добрият приятел на Джимин, седна до него, подавайки му чаша вода. - Ще се дехидратираш, приятел. Заедно сме втора седмица, а не съм те видял дори веднъж да пиеш вода.

Джимин се засмя и пое чашата в ръка си.  - Благодаря, хьонг. - Той изрече тихо и отпи от водата, ала веднага след това съжали. Джимин изплю водата на земята и погледна Юнги кръвнишки. - Юнги,  ама какво има в тая вода, бе?! Има вкус на тиня!

- Нормално да има такъв вкус. Взех я от блатото, ейй там.  - Юнги посочи миниатурно блато, криещо се между няколко бора.

Мин избухна в смях, което единствено разяри Пак още повече. Джимин извъртя очи и се изправи над приятеля си, спокойно изсипвайки чашата с вода върху главата му.

- Юнги, ами ако ми стане нещо? Как може да ми даваш такава вода? Знаеш, че и без това ми е чувствителен стомаха! - Джимин започна да мрънка и да гледа жалко към Мин. Огънят пред тях все така гореше и ги обгръщаше с топлина, а пък уютът те предоставяха един на друг.

Мин извъртя очи отегчен. - Тъпако, ако наистина беше вода oт блато нямаше да е чиста и бистра. Гаден й е вкуса, защото е варовита. Нали я налях от чешмата на една бензиностанция напът. - Юнги обясняваше. - Стегни се, леле.

Джимин повдигна рамене и отново върна вниманието си върху горящия огън. Начина, по който пламъците се извиваха го омайваше, издигаше го. Той забравяше къде е, забравяше за номера на Юнги, забравяше за студа, забравяше, че го е страх.

Джимин обичаше огъня. Не се боеше от него. Не и от него.

Та той се чувстваше толкова спокоен, когато до него нещо гори, когато усеща пушека му, когато усеща парещата топлина от огъня.

Джимин се усмихна леко и протегна ръце към огъня, за да ги стопли. Щом топлината се сблъска с плътта на дланите му, той изпита вълна на удоволствие да преминава през тялото му.

- Пироманчо, пак ли получавал оргазми от огъня? - Юнги запита, изкарвайки Джимин от малкия му, спокоен свят.

Джимин за пореден път тази вечер извъртя очи и се намръщи недоволно. - Млъквай, Юнги.

Двамата започнаха да се смеят, ала смехът на Джимин секна, когато усети телефона му да вибрира в джоба на якето му.

- Хьонг, нали каза, че тук няма никакъв обхват. Абсолютно никакъв? - Джимин запита тихо приятеля си, надявайки се да му се е сторило.

- Напълно, Джимин. Нула чертички. - Юнги се усмихна и вдигна палец нагоре. - Напълно сами сме тук. Няма кой да ни намери. Пак ли те хвана параноята? - Юнги запита, а Джимин кимна с глава. - Защо? - По-малкото момче просто извади телефона си и го подаде на Юнги, който бързо го отключи. Погледна ъгъла на екрана - нямаше сигнал. За сметка на това имаше съобщение, което веднага изкочи на екрана на устройството.

Частен номер:
Хей, Джимин. И аз обичам огъня. Може някой път да го гледаме заедно, какво ще кажеш?
Липсваш ми. Стоиш там вече втора седмица и много ми липсваш.
Дрехите ти са загубили аромата ти. Опитах да ги изпера с препарата за пране, който ти използваш, но не бе същото. Смата ти плът ухае неповторимо. Кога ще мога да вдишам от аромата ти? Тази вечер, когато заспиш? Или пък утре, когато си буден, а приятелят ти е до далечната бензиностанция?
Може би ще избера трети вариант - и докато спиш, и докато си буден.
Много ми липсваш, мили ми Джимин.
Искам да те видя. :(
Макар че приятелят ти твърди, че сте напълно сами, не бъдете сигурни в това. И аз съм тук.

Джимин настръхна и започна да се оглежда наляво-надясно. Тогава отново получи съобщение.

Частен номер:
Не се страхувай, мили ми Джимин.
Няма да те нараня.
Поне не сега. :)