𝑭𝒆𝒂𝒓 ⛓️ 𝑛𝑎𝑚𝑚𝑖𝑛

05

Тръпчивия аромат на кафе се носеше из дома на Джимин. Слънцето все още не бе изгряло напълно и някак си това придаваше още повече уют на цялата обстановка. Момчето бе по пижама, а лицето му все още бе леко подуто от съня. Очите му бяха притворени, а нослето му бе сбръчкано. Косата му стърчеше на всички страни, макар половин минутния му опит да я среше - не му се занимаваше.

Tой уморено отвори шкафа над мивката и се протегна, за да вземе любимата си чаша за кафе, която му бе подарък. Толкова много му се спеше, че направо не бе истина.

Джимин взе кипящата кафеварка от котлона, като преди това го изключи. Бавно изсипа половината в чашата си, в която преди това бе сипал съвсем малко прясно мляко.

Джимин грабна чашата си и се запъти към балконската врата. Отвори я и мина през нея, като придърпа стола до масичката на терасата към него. Седна бавно и постави чашата си на подложката за чаши на масата. Прозя се и опъна ръце, разтягайки малко схванатото си тяло.

Слънцето изглеждаше все по-голямо и червено на хоризонта. Изкачаше зад облаците и създаваше красив пейзаж пред очите на всички будни. Които, впрочем, не бяха много, защото бе едва шест и четиринадесет минути. И то в събота.

Джимин надигна чашата си бавно и нежно я допря до устните си, очаквайки любимия аромат на кафе да го зареди както с настроение, така и с енергия. Той бавно отпи и малка, уморена усмивка се настани на съненото му лице.

Очите му шареха из високите съседни блокове. Погледът му се спираше от прозорец на прозорец - все едно търсеше някой друг, който също като него не е могъл да спи и сега е буден.

Ала Джимин отново усещаше онова пронизващо чувство, изпълнено със стрес, нерви и притеснение. Чувство, че не е сам, че е наблюдаван. Че някой е някъде около него, че го следи.

Момчето продължи да изследва околността с поглед. Гледаше докъде му стигаше погледа. Присвиваше очи, за да може картината да му се изясни - неуспешно обаче.

Тогава изведнъж телефонът му извибрира. Той го взе и набързо въведе паролата си. На екрана излезна едно простичко съобщение, което обаче накара Джимин да се свие бързо от страх.

Просто вдигни поглед нагоре, Джимини, и ще ме видиш.

Джимин бавно надигна главата си, а очите му срещнаха далечна фигура, стояща на покрива на съседния блок. Фигура, държаща бинокъл. Фигура, махаща му.

Мъжка фигура.
Позната фигура.

Джимин получи и второ съобщение, докато телефонът му бе все още отключен.

Скоро няма да сме толкова далеч един от друг, мили ми Джимин. Съвсем скоро ще си мой така, както аз ще съм твой, любими.