𝑭𝒆𝒂𝒓 ⛓️ 𝑛𝑎𝑚𝑚𝑖𝑛

08

Юнги стоеше до Джимин и внимателно изучаваше движенията му. Следеше всяко негово помръдване. Всяко по-дълбоко вдишване, всяко намръщване.

Джимин спеше. Най-накрая успя да заспи. Чак когато слънцето започва да се подава зад облаците, извисяващи се в небето. И то след като най-накрая се обади на Юнги.

Мин се усмихна при гледката на спящия си приятел. Джимин бе толкова нереално красив. Толкова вълшебен.

Нормално да си има извратен таен обожател.

Абе, не съвсем нормално. Никак даже.

Юнги се засмя при мисълта и отмести няколко от кичурите, спуснали се по лицето на Джимин. Беше красив. Изглеждаше вълшебен, твърде добър за този свят.

Въпреки моментното спокойствие, Мин беше толкова разтревожен. Думите на непознатия мъж се преповтаряха в съзнанието му постоянно, впивайки се по-надълбоко в него. Не можеше да асимилира какво се бе случило. Това го подлудяваше, изкарваше го извън зоната му на комфорт. Не се чувстваше спокоен.

Ето, сега разбра какво му е на Джимин. Не съвсем, де, но нещо такова.

Беше тихо. Не се чуваше нищо, освен бавното дишане на Пак. Гърдите му се повдигаха нагоре-надолу плавно, а нослето му на няколко пъти се сбръчкваше. Явно сънуваше нещо.

Мин погали внимателно челото му, опитвайки се да го успокои.

Но тогава го чу. Внимателното открехване на вратата, която е в другия край на апартамента. Тихите стъпки, които бавно се доближават до стаята, в която бяха двете момчета.

Юнги настръхна. Случваше се, наистина се случваше.

Това бе неговият шанс. Трябваше да направи нещо.

Но какво? Блокира, съзнанието му блокира. Не можеше да мръдне, боеше се.

Страхуваше се за себе си, за Джимин. Не искаше нещо лошо да се случи с него. Знаеше, че трябва да защити приятеля си. Дори и да не знае какво се налага да стори. Той трябваше да се справи.

Стъпките стигнаха до вратата на стаята. Тихо прокашляне се чу от другата страна.

- Джимин, миличък, буден ли си? - Дълбок глас попита. Същият като на човека, който бе говорил с Юнги няколко часа по-рано. - Много ли липсваше, мога ли да влезна?

Юнги се намръщи, ама какви ги приказва този? Какво значи да влезе?

- Не, върви си. - Мин изрече твърдо. Е, това вече беше крайно тъп отговор. Но само това можа да измисли. - И не е Джимин.

Тих смях бе чут от другата страна на вратата, а след това е нейното плавно отваряне. Непознатият мъж от вечерта влезе в стаята, без предупреждение, без да пита. Така както и нахлу в дома на Джимин преди няколко минути.

- Юнги, миличък, какво говориш? - Той се засмя отново. - Много ли ти порасна работата, а? Предлагам ти да си мълчиш, ако искаш скъпия ти Джимин да е в безопасност. Сега стани от леглото, искам да се погушкам с него.

Юнги онемя. Какво по дяволите? Да го "погушка"? Никога.

- Сега спи, не го тревожи. - Той продължи да говори, стараейки се да звучи спокоен. - И без това нанасяш достатъчно щети на психическото му здраве.

Мъжът извъртя очи и застана бавно над Джимин. Надвеси се над него и постави бавна и нежна целувка на челото му.

Мин побесня. За какъв се има този? Избута го с всички сили и го погледна злобно.

- Не го доближавай. Вредиш му, разрушаваш го. Плашиш го. - Юнги заговори. - Ако си го харесал, говори нормално с него. Държиш се както като психопат, така и като преследвач.

- Защото може би съм.

// не, ама това стана тъпо, съжалявам

не знам къде се намирам