𝑭𝒆𝒂𝒓 ⛓️ 𝑛𝑎𝑚𝑚𝑖𝑛

02

Пръстите на Джимин нервно барабанеха по твърдата повърхност на масата, докато погледът му блуждаеше празно в пространството. Чакаше родителите си да дойдат, но те вече закъсняваха с час. Притесняваше се.

Страхуваше се, че може би нещо им се е случило.

Знаеше опасностите на квартала му, бе наясно с възможностите на хората, обитаващи го. Те бяха безскрупулни, лишени от морал и ценности, себични хора.

Бяха му противни.
И доста страшнички, но това си бе тайна.

Момчето хапеше вътрешната страна на бузата си леко - вреден навик, зародил се още в ранното му детство. Проявява се при стресови ситуации.

За негово щастие, чу почукване. Бързо се изправи и с бърза крачка отиде до вратата. Преди това погледна през шпионката, разбира се, и след това отключи вратата. Видя родителите си, в чиито очи се четеше хем объркване, хем доза страх, но и някак си имаше и нотка на спокойствие.

Но това, което обърка Джимин още повече бе високата мъжка фигура, стояща зад родителите му. Мъжът, честно казано, бе красив. Кожата му излъчваше топлина, а усмивката сигурност. Очите му бяха дълбоки и обещаваха да се загубиш в тях. Ала Джимин не изчака и минута повече, за да  започне разпита на родителите си.

- Какво стана? - той запита тихо и им направи път да влезнат в апартамента. С малки, бавни и някак плахи и изморени крачки, те минаха през прага и се запътиха към хола. Когато непознатият, за Джимин, мъж обаче се опита да влезе, Пак го спря. - Извинете, но познавам ли Ви? Защо влизате без моето разрешение?

Мъжът единствено се засмя. - Не задавай въпроси, ще ми бъдеш благодарен. А и съм с родителите ти, сладък.

Джимин извъртя очи на обръщението и го пуска мине. След това затвори вратата и я заключи. Всички се събраха в хола, където господин и госпожа Чак се бяха настанили на мекия диван, Джимин бе седнал на една табуретка, а пък непоканеният гост - на фотьойла.

- Сега ще ми разкажете ли защо се забавихте толкова? - Джимин промълви някак колебливо. Този мъж го напрягаше. И то не в добрия смисъл ма думата. - И защо изглеждате изплашени? Какво се случи?

Майката на Джимин поклати леко глава и погледна към съпруга си. Той й кимна и хвана нежно ръката й, опитвайки се да й покаже сигурност и уют. - Случи се нещо страшно, Джимин. Наистина страшно. - тя промълви и се вкопчи в тялото на господин Пак.

- Бяхме нападнати, Джимин. Някакъв непознат човек се нахвърли върху майка ти. Опита се да открадне чантата й, а когато се намесих ми посегна. За щастие не бе нищо сериозно - личеше му, че е новобранец и в боя, и в кражбите. Но все пак майка ти много се изплаши. - господин Пак изрече. - Добре, че бе Намджун, който ни помогна. Каза, че в квартала това е често срещано явление.

Така наречения Намджун се усмихна на Джимин, който от своя страна извъртя очи насреща му. Нещо го дразнеше. И то доста.

- Той е нашия герой, Джимини. Толкова се бях изплашила, че напълно то забравих адреса. А баща ти, знаеш го, никога пък не го е знаел. - жената започна да обяснява. - Добре, че попаднахме на приятеля ни, който ни доведе до дома ти! - тя се усмихна широко, а Джимин единствено ококори очи. Та той вижда за първи път тоя Намджун, какви ги приказва майка му? - Защо не си ни споменавал, че най-накрая си се обвързал? Време беше да го преживееш онзи Техьонг, достатъчно повреди ти нанесе както психически, така и физически. Харесвам Намджун. Одобрявам го.

- Не съм се обвързал, майко. Какво говориш? - Джимин изшептя. За какво й бе да споменава Техьонг? Та само чувайки името му, Пак се разтройваше. Хич не го бе преживял.

- Грешно сте разбрала, госпожо Пак. - Намджун промълви. - Аз съм просто съсед на сина Ви. Дори не се познаваме. Поне той мен не ме.

И тогава Джимин се обърка.
Яко се обърка.