𝑭𝒆𝒂𝒓 ⛓️ 𝑛𝑎𝑚𝑚𝑖𝑛

14

Джимин седеше неспокойно на стола, докато очите му изследваха бавно и внимателно изражението на Ким Намджун. Момчето разсеяно ръчкаше вечерята си с вилица и не чуваше досадния шум от  сблъсъка на съдовете, докато майка му не му направи забележка.

- Джимин, голям човек стана. Защо се държиш като второкласник? - Госпожа Пак запита, поставяйки ръката си върху тази на сина си. - Най-малко е неуважително към мен и времето, което съм прекарала в готвене. Виж го Намджун - дали той се държи така невъзпитано? Яде си спокойно, разговаря с нас, ами ти? Уж си ми син, а една дума не ми казваш.

Джимин вдигна поглед към майка си и изшептя едно "Извинявай, мамо", защото имаше сили само за толкова. Пак не бе спал, пак се страхуваше. И сега, когато бе в компанията на семейството си, където би трябвало да се чувства най-сигурен, той се боеше толкова много. И може би адреналинът, който изпълваше вените му се покачваше заради съмнителния им гост, а именно Ким Намджун.

Ким Намджун бе наистина интересен човек. Дяволски красив мъж. Устните му бяха плътни и пълни, а чертите на лицето му - привлекателни и остри. Очите му бяха омагьосващи, но в същото време мистериозни.

Той бе мъж, който от нищото се възкачи до позицията на син в семейството Пак. Намджун бързо влезе под кожата на родителите на Джимин, а и под неговата също. И не, определено не в положителния смисъл.

Да, Джимин намираше Намджун за изключително красив мъж. Да, Джимин може би имаше фантазии с него и да, може би му се искаше да държи ръката му. Но това не променяше факта, че усещаше и някакво странно чувство, което караше тръпки да минават по гръбнака му и да го карат да настръхва. И то от страх. Защото дълбочината в очите на Намджун му бе твърде позната. Начина, по който движеше тялото си му бе твърде познат. Начина му на изказ и поведение му бе твърде познат.

- Храната е великолепна, госпожо Пак. - Намджун отбеляза и искряща усмивка изгря на лицето му. Майката на Джимин се усмихна към младежа, направил комплимент на вечерята и му кимна. - Ами ти можеш ли да готвиш, Джимин? Би трябвало като се вземе на предвид, че майка ти има такива умения!

Джимин извъртя очи. Намджун му лазеше по нервите. - Да, готвя. Не толкова добре, но Юнги казва, че ако можеше, щеше да ме наеме за личен готвач.

И сега бе ред на Намджун да извърти своите очи. Ала Джимин не забеляза. Бе твърде зает да яде, защото храната наистина бе много добра, а и той бе бая гладен.

- А какво става с Юнги, миличък? Как е той? - господин Пак запита.

- Добре е, татко, благодаря, че попита. Праща ви много поздрави. - Джимин се усмихна и стана от мястото си. - Ще ме извините, но ще ми се наложи да ползвам тоалетната.

Родителите му се засмяха и Джимин бързо изтича към помещението, което бе в края на коридора срещу кухнята.

Останалите трима продължиха с вечерята си, ала времето така си минаваше и Джимин не идваше.

- Ще ида да го проверя, много се забави. - Намджун изрече с усмивка и стана от мястото си. Изтича към банята и почука внимателно, но не получи отговор. - Джимин, Намджун е, може ли да вляза?

- Юнги хьонг, ще ти звънна след малко. Намджун ме вика. - Чу се от другата страна на вратата тихо. Не след дълго и вратата се отвори. - Да, Джун? Какво има?

- Забави се много, родителите се притесниха за теб.

Джимин повдигна рамене. - Е, и какво? Нали ти си там?

- Не ревнувай, мили ми Джимин. Просто си говорим с тях, не съм ти заел позицията.

Чувайки начина, по който Намджун го нарече, Джимин настръхна. Толкова емоции нахлуха в съзнанието му и той усети как паниката го обзема. Бързо избута Ким от пътя си и опита да мине покрай него, ала той го хвана за китката, дръпна го към себе си и прошепна в ухото му:

- Не ти ли казах нещо за Юнги? Не си бъдете толкова близки, миличък, ревнувам.

Мамка му.

Джимин се разплака. Мамка му. Мамка му!

Той е.

Намджун е неговият преследвач.