𝑭𝒆𝒂𝒓 ⛓️ 𝑛𝑎𝑚𝑚𝑖𝑛

07

Юнги вървеше спокойно по леко осветената улица, прибрал ръцете в джобовете си. Погледът му шареше из светнатите прозорчета на различните блокове и къщи, през които преминава.

Времето бе приятно. Бе топло, но не твърде топло. Усещаше се и лека хладинка, която идваше от слабия вятър, който се сблъскваше нежно с тялото на Мин.

Часът минаваше един. Та, на къде бе тръгнал Юнги?

Поредното телефонно обаждане от Джимин. Поредните опити на Юнги да го успокои, да го увери, че всичко е под контрол - макар и двамата да знаеха, че не е. За пореден път на Мин му се налагаше да ходи из опасните улици на квартала на Джимин, за да е сигурен в безопасността на приятеля си.

Юнги крачеше все така бавно, някак спокойно. Не се боеше така, както Пак. Но все пак усещаше едно леко, но разяждащо чувство, се бе зародило в центъра на стомаха му.

А може би просто не трябваше да пие прясно мляко, след като бе вечерял риба. Не му влияеше добре примципно.

Отклонение от темата.

Та да, Юнги бе готов на всичко за Джимин. Включително и да се подложи на риск. Отделно, че знаеше, че Джимин би сторил същото за него, че и повече.

Джимин не веднъж бе спасявал вандалския задник на Юнги от бабичките в предишния им квартал. Бе го отървавал от разправии с родителите му, с непознати, с магазинери. Бе го измъквал от най-различни ситуации.

Затова и Юнги се чувстваше все едно му дължи нещо. И това нещо бе да е винаги до него, винаги да го пази, да му помага.

Вечерта бе спокойна. Съмнително спокойна като се вземе на предвид квартала, в който Джимин живее. Не се чуваха крясъци, нито пък силна музика. Забележими бяха единствено светещите лампи и преминаващите през улицата котки.

Юнги видя входа, в който приятелят му живее. Пред него обаче забеляза висока мъжка фигура - непозната за него. Мин се зачуди. Кой би излязъл навън по това време?

Вероятно и този човек бе на акъла на Юнги.

Мин стигна входа и реши да поздрави непознатия.

- Добър вечер! - Любезно изрече той. - Чакате ли някого? - Мин запита внимателно, опитвайки се да не звучи притеснен от разговора с непознатия. Така де, той не беше. Но пък се случваше гласът му да си прави гадни шегички с него в най-неподходящите моменти.

Непознатият вдигна поглед и го впери в по-дребната фигура на Мин. Очите му проникнаха надълбоко в съзнанието на Юнги - бяха толкова потайни, толкова зловещи, че направо го побиха тръпки.

Мъжът повдигна въпросително вежда и изучи тялото на Мин с поглед. Извъртя очи и недоволна физиономия си намери място на лицето му. Той доближи Юнги заплашително, но се спря на дистанция от 30-40 сантиметра.

Е, сега вече Юнги се тревожеше.

- При Джимин ли отиваш? - Той запита тихо, но бе достатъчно силно, за да бъде чут от Мин. - Предупреждавам те, стой далеч от него, ако си държиш на живота. Знай си лимитите.

Юнги изтръпна. Какво по дяволите? Какво по шибаните дяволи, мама му стара?

- Кажи на Джимин да не се страхува от мен. - Непознатият изрече и се отдръпна от Мин. - Лека вечер, Юнги.

Той знаеше кой е Юнги.
Но Юнги не знаеше кой е той.

И това го подлуди.