" Най-страшно е да те е страх, мили ми Джимин. - Намджун изрече и потайна усмивка си прoправи път на красивото му, но загрубяло лице. Той бавно закрачи до тялото на по-малкото момче, лежащо безсилно на пода. - Усещам пулса ти, усещам страха ти. Успо...
Часът удари дванадесет, а Джимин все още не бе стигнал дома си. Макар че крачеше бързо, той се забави и вече закъсняваше за вечерния си час с час и половина. При мисълта за това кожата му настръхваше.
Джимин се оглеждаше около себе си нервно. Усещаше чуждо присъствие, усещаше нечий поглед по тялото си, усещаше страха. Боеше се.
Знаеше, че не е сам.
Случваше се често. Самият му квартал си бе такъв - по-опасен и изпълнен с хора, които искат да ти навредят. Можеше да се каже, че Джимин бе свикнал.
Ала все пак го беше страх. И то доста.
Чуваше крачки. Доближаваха го, а пулсът му бързо се ускори. Усещаше как потта започва да избива по тялото му, а дишането му се учестява.
Де да беше най-добрият му приятел с него, за да му каже, че се филмира напразно.
Джимин забърза малко крачката си и щом видя познатия панелен блок се втурна натам, макар че бе наясно, че това е, вероятно, най-грешното нещо, което може да стори в ситуация, в която го преследват.
Но го беше страх.
Момчето извади ключовете от джоба си, докато ръцете му треперят. Чуваше стъпките. Доближаваха го, но бавно, някак спокойно.
Когато той точно успя да отвори вратата, чу бавен и тих смях. И последвалите думи.
- Не се страхувай, мили ми Джимин. - бавен, тих смях. - Всичко ще е наред.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
