Очите на Джимин се отвориха рязко, а той бързо застана в седнало положение. Дишането му бе тежко, учестено. Погледът му шеташе из познатата палатка. Тялото на приятеля му бе точно до неговото и Пак успя да види бавното повдигане на гръдния кош на Мин - той спеше спокойно.
Какво се бе случило? Та Джимин се бе сблъскал лице в лице с отговорника на мъките, през които преминава. Явно всичко това бе сън. Твърде реален сън. Сън, който има твърде много общо с настоящето. А може би даже сън, който обобщава бъдещето. Джимин не знаеше - не искаше да знае. Поне на този етап. А и не бе готов да узнае.
Тялото на Джимин бе настръхнало. Паниката го бе превзела и той не можеше да направи нищо, освен да постави ръка на устата си, за да сподави напиращия хлип.
Усещаше натежалостта в гърдите си. Бе на път да избухне в бурен плач, породен от неуписуемия страх, който изпитваше поради съня си. Не беше на себе си. Имаше нужда да успокои ритъма на сърцето си - то биеше толкова бързо, толкова силно, все едно бе готово да напусне гръдния му кош.
Погледът му отново попадна върху Юнги, който лежеше в спалния си чувал. Той дишаше бавно и спокойно, а очите му бяха плътно затворени. От време на време похъркваше леко и тихо, но Джимин не чуваше това, заради заглушаващите блъсаци на сърцето му.
Толкова много се боеше. Ръцете му трепереха. Беше готов да се разплаче, но знаеше, че не бива да го прави. Първо, защото не искаше да събуди Юнги, разбираемо и второ - не можеше да си позволи да продължи да бъде толкова слаб. Трябваше да се пребори със страха си. Трябваше да се изправи пред него, да го надмогне и да си върне свободата.
Но това бе толкова трудно. Бе почти невъзможно за Джимин да стори това, особено ако е сам.
// кратко, ама е от сърце ❤️
ŞİMDİ OKUDUĞUN
𝑭𝒆𝒂𝒓 ⛓️ 𝑛𝑎𝑚𝑚𝑖𝑛
Kısa Hikaye" Най-страшно е да те е страх, мили ми Джимин. - Намджун изрече и потайна усмивка си прoправи път на красивото му, но загрубяло лице. Той бавно закрачи до тялото на по-малкото момче, лежащо безсилно на пода. - Усещам пулса ти, усещам страха ти. Успо...
