Шепа пепел

Осма глава

Излизам на бегом от сградата на университета, докато в гърдите ми бушува огън, който не мога да потуша. Сълзите се стичат неконтролируемо от двете страни на лицето ми, не мога да си поема дъх, колкото и пъти да вдишам, и единственото, което успявам да направя, е да тичам все по-бързо. Искам да избягам от това място, да избягам и от себе си.

Спомни си нещо хубаво - повтарям си наум, докато преминавам покрай всички хора наоколо, които се спират и се обръщат след мен. - Хайде, Лора, помисли за нещо! За целувката с Антоан...

Господи, не, не мога...

Заковавам се на място, подпирайки се на ъгъла на оградата. Затварям очи, разтрисайки се още по-силно. Едва удържам хлиповете си, които, ако си позволя да отпусна гласа си, ще се превърнат във вопли. Никой не може да чуе как плача, никой не може да разбере колко ранена е душата ми...

Поеми си въздух!

Но не мога... Има нещо, заседнало между гърдите ми, притиснало е белите ми дробове и никакво количество въздух не може да го отмести, така че да достигне до тях. Трябва да се прибера възможно най-скоро. Не мога още дълго да се удържам на крака и го знам, разбирам го по начина, по който цялото ми тяло е готово всеки момент да рухне и да се разпадне на части. Трябва да пусна болката си на свобода, твърде дълго съм я таила в себе си, затова ми е толкова трудно да я удържам вече.

Хуквам отново. Инстинктивно поставям единия си крак пред другия. Като на автопилот. Замаяна съм и усещам света около себе си като в мъгла, но в същото време сякаш цяла вечност тичам вече.

Причува ми се свистене на гуми. Натискане на клаксон. Причува ли ми се или е наистина? Обръщам се и виждам нечия кола почти плътно допряна до мен. Виждам и лицето на шофьора зад волана, изкривено е от ярост и страх. Странно, но виждам и себе си отстрани - толкова съм раздърпана, отчаяна, напомням ранено, уплашено животно... кошута пред фаровете на кола.

Побягвам отново. Какъв е смисълът да се спирам, да се извинявам или пък да се благодаря, че съм жива? Дори не разбрах, че животът ми е бил на косъм. Дотолкова съм претръпнала вече - и смъртта ме погледна в очите, а аз не я познах и я подминах.

Добирам се до следващата улица. В главата ми още кънтят объркани мисли, гърдите ми се повдигат тежко и краката ми все така бързо се движат по асфалта, когато чувам звъна на телефона си. Минава време, докато успея да го извадя от чантата си.