Шепа пепел

Шестнайсета глава

Връщам се при теб, изгорена от липсата ти, която пари в душата ми като прясна рана, смъди и напомня за нуждата ми от теб. Тя е тази, която ме тласка в твоя посока, която тъй спешно напира да я облекчиш. Непонятно е за мен как не това е най-голямата болка, която тече по вените ми, а вместо това си именно ти. Споменът за устните и допира ти като отрова се е плъзнал по гръбнака ми, вкочанил е мозъка ми и е сковал волята ми. Споменът за теб се е вселил в мен, останал е като горчилка под езика ми и ме владее цяла.

Само ден, напомням си, само ден съм била далече, а теб сякаш те няма от толкова, толкова дълго. Затова сега стоя на ъгъла на Лавеле 1 и Вито Позитано, вдигнала ръка пред домофона на старата жълта сграда. Тежкото чувство за съдба ме е вцепенило и накарало дъха ми да секне. Гърдите ми се свиват и сърцето ми за миг замира, преди отново да започне да бие. Страх ме е като малко дете, ала не знам от какво, затова правя това, което знам най-добре - връщам се при теб. Позвънявам ти, а след това отварям тежката дървена врата, чула сигналния звън, че е отключено.

Очаквам да ме посрещнеш още на стълбището и да ме разцелуваш, но теб те няма даже на площадката. Без да почукам, натискам дръжката и влизам през прага, посрещната от нерадостния ти поглед. Очите ти са зачервени и по лицето ти си личи колко си измъчен. Косата и брадата ти са пораснали, а устните ти са изгризани до кръв.

Това ли е способна да ни причини раздялата ни само за ден?

- Какво има, Антоан? - питам те веднага, без да губя и секунда.

Ти ме поглеждаш, усмихваш се накриво сякаш едва имаш сили за това, а очите ти се присвиват. Бегло подушвам мириса на алкохол, пропил се в дъха ти, което ме кара да оставя вратата да се затръшне след мен и да пристъпя напред. Прегръщам те, готова да поема тежестта на цялото ти същество, ако трябва.

- Вдъхновението ми изчезна - прошепваш дрезгаво, притискайки ме към гърдите си. - Ти също изчезна...

- Тук съм, скъпи - поклащам глава, вече сигурна, че си пил. - Знаеш къде бях. Не съм изчезвала.

- И въпреки това... - отказваш да се вслушаш в думите ми, избирайки да слушаш самотата в душата си - Нямаше те...

Повдигам глава и подръпвам брадата ти с пръсти, така че да те накарам да ме погледнеш.

- Тук съм - заявявам твърдо, не можейки да понеса гледката на плувналите ти в сълзи очи. - Чуваш ли ме? Няма да си тръгна. Знам, че се страхуваш от същото, от което и аз, но няма да си тръгна. Разбираш ли?