Шепа пепел

Двайсет и втора глава

Йосиф паркира колата на ъгъла между Вито Позитано и Лавеле 1 и аз излизам, в последния момент успяла да залъжа Биляна, че вече съм добре. Позвънявам ти на домофона, едва домогнала се до входната врата, а ти ми отваряш почти веднага. Изкачването на стълбите ми отнема сякаш цяла вечност, но веднъж качила се на площадката, бързо разбирам, че не мога да се хвърля в ръцете ти. Предупредителният поглед в очите ти ми подсказва, че обятията ти не са най-безопасното място за мен в момента.

- Добро утро, любов - посрещаш ме топло въпреки ужасното настроение, в което лесно мога да позная, че си изпаднал.

- Добро утро - отвръщам ти уморено, преди да вляза в апартамента. - Как мина писането?

Поглеждам към холната масичка, докато се събувам, и по алкохола и цигарите, оставени върху нея, получавам отговора на въпроса си, още преди да си отворил уста.

- Написах цели две глави, но когато ги прочетох и не ставаха за нищо... просто скъсах листите. Беше абсолютно пропиляна нощ. А как мина вашето приключение?

Ревност ли долавям в тона ти? Не, разбира се, че не... Не може да е това...

- Вечерта беше хубава, но въпреки усилията ти главата още ме боли страшно много. Поне се разкарахме за малко от София.

Ти се усмихваш някак тъжно, докато сядаме на канапето.

- Този град е цяло проклятие, слънчице. Тук човек никога не може да бъде щастлив.

- Защо мислиш така? Аз всъщност го харесвам, просто ми трябваше почивка.

Сипваш си от уискито и отпиваш бавно, за миг забравил за присъствието ми до теб.

- Защото е претъпкан с хора, чието място не е тук. Винаги когато изляза от него, а после се връщам, още щом го наближа, усещам негативната енергия. Може и теб затова да те боли глава.

Открадвам си една от цигарите ти и я запалвам, преди да се отпусна върху гърдите ти.

- Не знам - свивам рамене. - Важното е, че съм тук с теб. Цял ден и цяла нощ... Какво повече ми трябва от това?

За момент ти не казваш нищо, удавяйки ме в нетрезво мълчание. След това обаче най-сетне идваш на себе си.

-      Иска ми се да се преместиш при мен и да не ти се налага да пътуваш постоянно.

Засмивам се, обезпокоена от, каквото ми се струва, прибързването ти.