Шепа пепел

Десета глава

- Лора - чувам нечий шепот в ухото си.

Обръщам се на другата страна, където Биляна се е надвесила над мен. Толкова е тъмно, че едва различавам силуета ѝ.

- Какво? - звуча безкрайно уморена.

- Антоан го няма.

Изправям се, стресната от обезпокоеното ѝ изражение.

- Как така го няма?

- Ами излезе преди час, каза, че отива за кафе и още го няма.

Отнема ми секунда, за да осъзная какво ми говори, но след това отмествам завивките от себе си и се изправям бавно на крака. Намирам телефона си на нощното шкафче и набирам номера ти. Дава свободно, но не вдигаш.

- Къде може да е отишъл? Та той изобщо познава ли квартала ни?

Биляна повдига рамене, загледана през прозореца. Навън уличните лампи все още светят и няма жива душа.

- А аз кога съм заспала? - питам я, объркана от мястото, на което се събудих.

- Около три-четири часа - ъгълчетата на устата ѝ се повдигат в нещо като усмивка. - Антоан те видя, че едва си държиш очите отворени, предложи да си легнете заедно, но ти му отказа, стоеше ти се още с нас. Затова той просто те взе на ръце, сложи те в леглото и те зави. Беше заспала сигурно след по-малко от минута, толкова уморена беше.

- Дори не си го спомням - усмихвам се и аз. - Но знам, че беше най-щастливата нощ в живота ми.

- Той е прекрасен човек - съквартирантката ми ме уверява, сякаш аз вече не знам. - Не знам как и откъде успя да го намериш такъв.

- От "Стърлингс" - засмивам се. - Но нямам представа как.

Набирам номера ти отново и ти отново не вдигаш. След последния сигнал Биляна тръгва към коридора.

- Отивам да го потърся - усведомява ме, обличайки якето си.

- Защо ти? - опитвам се да я спра - Той е... Аз го доведох, трябва аз да отида. Не е особено безопасно навън по това време.

- Лора, не се обиждай, но няма никакъв начин да те пусна ти да обикаляш улиците. Стой тук и чакай, може да се обади. Ако го намеря преди това, ще ти се обадя, за да знаеш.

- Но защо поне да не дойда с теб? - заинатявам се.

Биляна плътно увива шала около врата си, преди да ме погледне предупредително. Виждала съм този майчински поглед безброй пъти, откакто се запознахме. Винаги значи само едно - "остави ме да се погрижа". Лошото в случая е, че всички ме третират по този начин.