Шепа пепел

Двайсет и осма глава

-     Лора - някой ме вика, изтръгвайки ме от блаженството на съня. - Събуди се, любима.

Усещам как ръцете ти ме обгръщат и дори в съня си успявам да позная, че докосването е твое, защото кожата ми настръхва. Отварям очи, объркана от илюзията и реалността, както и от махмурлука. Първото, което виждам, е синевата на очите ти, което за част от секундата ме успокоява. После всички събития от последното денонощие започват да нахлуват в главата ми като вихрушка, пред която съм безсилна. Ти си се надвесил над мен, седнал на леглото ми, и търпеливо чакаш да дойда на себе си.

-    Какво правиш тук? - питам те сънено, нямайки сила дори да се изправя на лакти, какво остава пък да ти бъда ядосана - Антоан, къде беше?

Чувам плача си, но го чувам сякаш отстрани и това ме дезориентира още повече. Толкова съм изгубила връзка както със себе си, така и с реалността, че за мен вече няма значение, че си при мен. Облекчена съм от присъствието ти, но и ясно усещам липсата на каквато и да е останала воля у себе си. Обичам те, но толкова съм свикнала на болката, че за мен вече няма значение защо я изпитвам.

-     Бях при майка ми, слънчице. Получи бъбречна криза и когато ми се обади, взех колата на един приятел назаем и отидох да я видя. Нещата доста се бяха усложнили и ѝ беше много тежко. За щастие, лекарите успяха да я стабилизират и тази сутрин я изписаха от болницата. Настаних я вкъщи, напазарувах ѝ и си тръгнах чак когато се уверих, че вече е достатъчно добре, за да се грижи сама за себе си, докато ме няма.

-       А защо не ми се обади?

-      От бързане си забравих телефона вкъщи, любов. Нямаше кога да ти се обадя в цялата суматоха. Когато я настаниха на легло, бях толкова уморен, че заспах на стола до нея. Извинявай, ако си се притеснила.

Засмивам се тъжно, намирайки известна ирония във всичко това.

-     Да съм се притеснила? - дори не си правя труда да си смекча тона, понеже нямам силите дори за това. - Антоан, знаеш ли какво си помислих? Знаеш ли как те чаках за поредна нощ, докато бях в пълна неизвестност? Знаеш ли какво ми е всеки път, когато изчезнеш така от нищото?

-    Лора, казах ти вече - нямаше кога да ти се обадя. Вместо това направих всичко възможно да се прибера, колкото е възможно по-бързо, както предния път.