Шепа пепел

Двайсет и девета глава

- Значи пак си се притеснила за нищо - Биляна заключва, след като ѝ разказвам цялата история от предното денонощие. - И си се напила сама в Стърлингс! Ти луда ли си?

Навеждам се, за да избегна летящата към мен въглавница, която миг по-късно се удря в стената над главата ми.

- Иначе не можех да преживея нощта - е всичко, което използвам в своя защита, заедно с пренебрежително присвиване на раменете си.

- И ти имаш право - съквартирантката ми смекчава тона си. - Но да се напиеш сама в Стърлингс посред нощ си е истинска заявка за самоубийство, Лора. Имаш ли си някаква представа какво можеше да ти се случи?

- Знам - прекъсвам я, преди да е продължила по-нататък с тирадата си. - Но просто не ми пукаше. Каквото и да се беше случило, нищо не можеше да ме отклони от притесненията ми за това къде беше Антоан.

- Той трябва да престане да изчезва така.

- Говорихме вече и се изяснихме по този въпрос - уверявам я.

- Значи всичко е наред?

- Да, даже след малко ще тръгна оттук, за да го изненадам. Каза ми, че днес му е ден за писане, но на мен ми се иска да прекараме малко време заедно след всичко, което се случи. Той сякаш преодоля това безпокойство, което и двамата имахме в началото, когато се случваше да не можем да се видим. Аз обаче още не мога. В момента той е толкова стабилен във връзката ни, а аз се лашкам от една крайност в друга.

- Нормално, след като той е имал значително по-голям опит от твоя - Биляна ми напомня за пореден път. - Йосиф например...

Двете се впускаме в безкрайни сравнения между мъжете си, които не са ни съвсем още мъже, всяка несравнимо горда от избора си. Едва към обяд, щом тя започва да се подготвя за лекциите си, решавам и аз да изляза с нея, за мога най-после да те изненадам.

- Взе ли си ключове? - пита ме тя, намятайки чантата през рамото си - След лекциите ще ходя у Йосиф, така че не разчитай на мен да ти отворя.

- Взех ги - успокоявам я, изваждайки ги от джоба на якето си и подрънквайки с тях.

- Хайде вече да излизаме, че ще се закъснея, а знаеш колко мразя да закъснявам.

Двете се разделяме на улицата, всяка поемайки към противоположна на другата посока. Кой знае защо, имам чувството, че вървя през деня си като през мъгла. Няма мисъл, която може да ме върне към мен самата. Няма стъпка, която мога да направя, за да избягам от края на пътя си. Няма сила, която може да ме върне наобратно. Била съм обречена на този ден още преди да се родя.