Fifty Shades Of GREY/boyxboy/

14

  

Колата паркира отново пред дома му и аз знаех, че трябва просто да следвам мъжа. След като той слезе, го последвах послушно. Оправих дрехите си и го погледнах. Той ми направи знак с ръка да го последвам и аз го сторих. Вървях може би на 5 крачки от него и се оглеждах за..нещо. Дори не знаех за какво, но сякаш очаквах икономът на къщата да стои отново в двора, пръскайки прекрасните цветя, които сега спяха приятния си сън. Въздъхнах и забързах крачката, щом разбрах, че изоставам. Вратата пред мен се отвори тежко и мъжа се завъртя на пети, поглеждайки ме. Почувствах се доста нисък пред него и нервно потропах с пръст по бедрото си, прехапвайки устна. Погледнах напред в дългия коридор, сякаш надявайки се от там да се подаде вече Ким Джонгхюн, но това така и не стана. Естествено! Мъж като него не можеше да потъпква егото си. Всеки под неговото ниво, явно бе недостоен за посрещането му. Изпитах леко раздразнение, но малко след това просто се успокоих с думите: „Та той си е такъв". Така беше. Той бе такъв и аз се примирявах всеки път, щом го видех, или, щом разсъждавах над всичко. Понякога ми се искаше да не го бях срещал, но малко след това осъзнавах, че това би било жалко.

- Той ви очаква – кимнах на мъжа пред мен и го подминах, стараейки се да не изглеждам притеснен, но явно само лицето ми го издаваше.

Продължих сам, а огромната врата се затвори зад гърба ми. Обърнах се само, за да се уверя, че вече нямаше никого и въздъхнах, продължавайки напред. Скоро приближих онази прекрасна, скъпа ваза с черно-белите цветя. Вгледах се в тях и се наведох, помирисвайки ги, сякаш очаквайки действително да ухаят. Може би се заблуждавах, или губех разума си с всеки изминал ден, прекаран с този човек. Завъртях се и погледнах голямата врата. Вече знаех какво крие тя и това ме накара да настръхна. Бях ли готов отново да се подложа на това? Отговора бе прост. Да. Щом бях стигнал до тук, можех да продължа. Освен това, действията му ме оставиха доста изненадан, а насладата, причинена от тях - безмълвен. Хареса ми.. Исках още и бях убеден, че мога да му позволя много повече.. Колко? Това не знаех. Просто, го исках. Исках..него.

Продължих напред, видимо смело, но щом пристъпих в осветения хол и го видях на дивана, облегнал се с кръстосани крака и вгледан в нищото, всяка моя увереност се изпари. Спрях да се движа, чувствайки се прекалено тежък и просто го наблюдавах. Дори не смеех да дишам нормално, сякаш беше нещо грешно. Мълчеше. Аз също. Дали знаеше, че съм тук? Да му кажа ли? Или просто да почакам?