Fifty Shades Of GREY/boyxboy/

17

Мълчанието между нас отново се покачи и аз бях длъжен да кажа все нещо, само, за да спра мислите си, които бушуваха в главата ми. Стиснах химикалката и си поех дъх, като попитах без да го поглеждам..

- Като мъж, който разполага с толкова много средства, включвате ли се често в благотворителни дейности?

- Да, разбира се. Това е нещо, което не забравям да сторя поне веднъж месечно – повдигнах леко очи, поглеждайки все още студеното му лице. Дори думите му лъхаха студ от устата му.

Кимнах бавно и записах всичко подробно. Добре..това ставаше за отговор.

- От колко време се занимавате с това и за какво дарявате най-често? – кой е мислел тези въпроси?

- За деца без семейства – гласът му бе твърд като камък, но нещо в тембъра му ме накара да го погледна за прекалено дълго. След това забих поглед в русото момиче, което се опитваше тайно да провери маникюра си зад г-н Ким.

- Разбирам.. – казах единствено и записах отново.

- Имате ли брат, или сестра, на които също да помагате?

- Не – отговорът му изхвърча почти като стрела, сякаш знаейки какво точно ще попитам, без загуба на време за сформиране на изречение..в случая сричка.

- Нямате.. – прошепнах и записах. Това беше добре. Разбрах нещо лично за него. Усмихнах се леко, но това не остана незабелязано от него.

- Забавлявам ли ви, г-н Кибум? – огорчението в гласа му ме накара да повдигна рязко глава и бурно да възразя. – Явно е така, дори да отричате. Мислех, че това интервю ще бъде бързо. Колко време още ще ме бавите? Имам си по-важни задачи от това да стоя с вас в една стая и да си говорим за личния ми живот – почти ми се скара, което ме накара да забия за миг. Сърцето ми се сви от болка и аз свих вежди, не разбирайки какво толкова сторих. Може би не обичаше да говори за семейството си, което ми даде причина да продължа с тези въпроси. Така може би най-накрая щях да проумея характера му.

- Съжалявам, че присъствието ми Ви притеснява – подшушнах и се прокашлях, опитвайки се да скрия разочарованието си. Премигах, преди да се бях просълзил. Понякога мразех миговете си на слабост..

- Как родителите ви приемат вашия успех? – тишината, която последва, ме предизвика да го погледна. Момичето зад него се бе вцепенило, а неговото лице бе все така неразгадаемо. Очите му лъщяха, може би от ярост, или от нещо друго. Погледнах пак към русото момиче, а тя се заоглежда притеснено, сякаш бях казал нещо грешно.