Fifty Shades Of GREY/boyxboy/

5.

Коридорът, който прекосявах, сякаш беше безкраен - в бели, леки цветове, а таванът - в светло-сив цвят, сякаш нарочно боядисан така, съчетаващ цвета на очите му. Очаквах поне да ме посрещне или нещо такова, но нито той, нито някой от служителите му си направи труда да го стори. Знаех, че не трябваше да правя това, но реших, че един разговор ще да бъде достатъчен, за да си кажем „сбогом". Или, може би правех грешката да мисля, че човек като него би се съгласил само на това. Да..наистина бях глупав да дойда тук. Той още в началото показа какво искаше, дори го каза без капка срам и притеснение! Защо просто след един разговор да си промени решението? Ако зависеше от него, дори можеше да ме насили. Поне това разбрах от думите му снощи. Изпитах ужас от това и се обърнах, като с треперещи крака закрачих към изхода.

- Г-н Ким ви очаква – дълбок мъжки глас ме изплаши. Подскочих и стиснах горнището си пред гърдите, сякаш очаквайки този мъж да изкара нож иззад гърба си. – След мен, моля.

Мъжът се обърна също като войник и закрачи с бавни, но уверени крачки. Беше облечен в черно от глава до пети и бе сресан прилично назад. На едната си ръка носеше бяла копринена кърпа, а в другата - малка хартиена торбичка. Преглътнах и осъзнах, че връщане назад - нямаше. Пристъпих несигурно след него, мъчейки се да не го изпусна от поглед, защото това жилище беше като лабиринт. Бе огромно, а аз се чувствах като игла в копа сено. По пътя крачките на мъжа намаляваха, както и скоростта му. Той се спря пред една черна и широка врата и приклекна, оставяйки хартиената торба. Бях любопитен да разбера какво има в нея, но нямаше как да видя, тъй като беше обхваната с кламер отгоре. Проклятие! Това наистина бе странно, а още по-странно беше дразнещото ми любопитство.

Припомнях си, че не трябва да ме интересува нищо от живота на този мъж, но със закъснение осъзнах, че малко по малко, започвах да правя точно обратното. Мислех, че тези коридори нямат край, но останах изумен, когато пристъпихме най-накрая в една от стаите. На пръв поглед, това беше нещо като хол, но от едната страна имаше кухня с мини бокс и огромен бар-плот. Имах чувството, че, ако имам възможността, бих го изпробвал за един танц. Наистина бе голям. Огледах се.. Този дом бе обзаведен толкова добре. Бе пълен със скъпи и стилни неща. Прозорците бяха като стена, стигащи чак до пода, което ми напомни на кабинета му. Имаше плътни черни завеси в двата края, явно задействащи се автоматично, а навън гледката беше..неописуема. Виждаше се цял Сеул, или по-точно половината от него. Сградите напред изглеждаха като на милиони километри, а всъщност бяха просто на час път. Обърнах се, за да помоля непознатия мъж, който явно бе икономът, да извика г-н Ким, но се стреснах, когато на неговото място стоеше именно той. В цялото си величие и прелест..и дразнеща усмивка.