Единствената

Глава осем

Не се реших да сляза за вечеря.След днешната случка бях решила да избягам през ноща,когато всички спяха.
Взех със себе си една торба със малко храна,която задигнах днес от кухнята.Кеа не ме видя и се радвах за това.Беше почти полунощ..Тръгнах по мраморните коридори,когато видях някаква сянка да се крие зад завесата.Знаех кой се крие там.
-Толкова млада ,но същевременно опасна и решителна.
Андрас излезе от скривалището си и ме погледна.Беше облечен само по червена,разкопчана туника и черни панталони,които прилепваха по краката му.Не успях да не забележа и мускулите му ,криещи се под разкопчаната туника.
-Как винаги успяваш?
Той се усмихна.
- С кое? О, с това ли ?!Лесно.Да кажем примерно,че имам силни до такава степен слух и обоняние,че дори мога да чуя дишането ти от моята стая.Какво остава пък за стъпките по пода.
Ясно. Вече нямаше накъде.
-Моля те бъди така разумна и си отиди в стаята.Ще бъда по- спокоен ,ако не се опитваш да избягаш,въпреки че и да искаш не можеш.
Полудях. Не можех да сдържам гнева си:
-Кой си ти че да ме държиш тук против волята ми?Какво правеше онова твое животно там в гората ?!Защо ме отвлече?Не разбирам какво целиш с това?!
Той ме изгледа кръвнишки:
-Какво е правил вълкът тази нощ въобще не е твоя работа!И не забравяй че Ти пожела да дойдеш с мен , не аз.Ако можех да те убия още там....щях вече да съм го направил!
-Тогава какво те възспря?
Той се обърна и тръгна нагоре по стълбите:
-Легни да поспиш.Надявам се,че утре ще прекараш страхотно с Ренал.
Какво?С Ренал ли?Какво искаше да каже?Нямах намерение да се занимавам с глупавите му придворни,или каквито там бяха.Запътих се към вратата и в момента в който я докоснах, тя се затвори.Смехът на Андрас отекна някъде по коридорите.Вече нямаше къде да ходя.Оставах тук.Колкото и да се мъчех да избягам,това беше невъзможно.Щях да прекарам тук целият си жалък  живот.Или поне докато го разгневя и той ме убие.Бях сама сред глутницата вълци.