Бъди различен/Be different

Part 18

Глава 18

Майкъл

Ребека и доктор Иванович излязоха от стаята и точно в същия момент на вратата се позвъни.

- Аз ще отворя. – съобщи Джонатън и се запъти към вратата

Чу се скърцащ звук, а след това гостът извика:

- Любима моя малка татуирана красавице къде си?

Щом Ребека чу този, непознат за мен, мъжки глас хукна към входа, а аз я последвах изгарян от любопитство. Не вярвах на очите си! Любимата ми се хвърли на врата на някакъв си мъж и то пред очите ми! Нарече го „мечо"!

- Себастиан! – изпищя Бека – Боже, толкова ми липсваше аромата ти.

Какво по дяволите се случваше. Чувствах се все едно не ми е там мястото. Нали беше моето момиче, защо прегръщаше друг мъж. Трябваше да се намеся!

- Беки, скъпа, ще ни представиш ли на госта? – попитах

- О, разбира се. Себастиан, това е приятелят ми–Майкъл. Майкъл, това е моят НДПГ, т.е най-добър приятел до гроб. Всъщност мечо е нещо като мой брат. Израснала съм с него, винаги е бил до мен и ми е помагал когато съм имала нужда от помощ или утеха.

Думите й колкото ме успокоиха, толкова и разтревожиха. Държаха се толкова близко, имаха си прякори, имаха минало за което не знаех нищо. Защо Ребека никога не ми е споменавала за него? А утешаването? Как я е утешавал и от какво? Толкова въпроси имах.

Подадох ръка на Себастиан, за да се здрависаме. Ръката му беше по-голяма от моята, а на височина с поне педя по-висок. Беше със златиста кожа, късо подстриган с кестенява коса и тъмнозелени очи. Жените сигурно припадаха по него.

- Приятно ми е да се запознаем Майкъл. – каза той, а в следващата секунда пусна ръката ми и метна Ребека на рамото си като истински пещерняк.

Любимата ми се смееше, очите й грееха. Не спираше да разговаря със стария си приятел и да се усмихва, а на мен сърцето ми се сви.

Ребека

Не можех да повярвам! След толкова години Себастиан се появи на вратата ми. След заминаването му в Европа, което беше преди повече от пет години, не се бяхме виждали, нито чували. Бях получила само няколко картички за Коледа.

- Къде беше толкова години глупако? – направих се на сърдита и го ударих леко по рамото – Толкова време нямах никаква вест от теб, дори не знаех в коя държава си. Как не те е срам!

- Да...знам, и аз те обичам. – каза шеговито той

- Не се шегувам! Искам отговори на милионите въпроси които ще ти задам...след като повърна. –моментално изскочих от стаята

Майкъл и господин Иванович долетяха незабавно при мен. Защо го правеха. Никой не иска да има публика докато връща погълнатата от вчера храна.

- Бека, как си? – попита доктора

- Няма проблем, вече съм по-добре.

- Сигурна ли си? – добави Майкъл

- Да напълно. Разкарайте се от вратата! – развиках се

Дори не знам защо го направих. Може би е от бушуващите ми хормони. Както и да е, ще го забравят скоро.

Върнах се в стаята, съседът ни Иван си беше тръгнал. Как можех да пазя в тайна състоянието си след като всички виждаха признаците за бременност, а и скоро щях да се издуя като балон. Наистина обещах на господин Иванович, но какво по-подходящо време и място за съобщаване на такава голяма новина.

- Сядайте. – наредих им, а те без въпроси ме послушаха – Трябва да ви кажа нещо важно.

Новината си беше важна, но като гледах обърканите им лица ми стана смешно и започнах да се смея неистово. Сега ме гледаха с объркване, а й как иначе. Започвам да говоря толкова сериозно и изведнъж избухвам в смях. Като се замисля, вече се плаша от себе си. Поглъщам повече храна от цял футболен отбор, чувствата ми се менят безспир, и тъпото повръщане. Ооо колко го мразя.

- Тази бременност не ми се отразява добре.

Всички се изправиха на крака, не знаеха какво да кажат. Очите им се отвориха широко, а устните им се извиха в усмивка. Не спираха да ме гледат. Все едно бях халба студена бира.

- Какво ви става бе хора?

Веднага щом попитах осъзнах каква глупост съм направила. Новината трябваше да се поднесе по специален начин, а аз направих глупостта да се изпусна.

- Ти току що каза, че бременността не ти се отразява добре. – Майкъл повтори думите ми, изглеждаше толкова щастлив

- Мда. Имам гост в корема си.

Собствените ми думи ме накараха да се усмихна, а в следващия момент се разплаках. Тъпи хормони!