The return of the heiress

3

      Анна се събуди от поредния си кошмар. Вече бе свикнала с тях - цели 6 месеца всяка нощ сънуваше нов. Някои от тях бяха просто спомени, ужасни спомени, а други бяха по-скоро видения. Тя се изправи в седнало положение и се загледа в стената срещу нея. Наистина ли бяха минали шест месеца? Не можеше да повярва колко дълго време бе прекарала в това ужасно място. Колко дълго време беше минало откакто я бяха затворили в това старо, миризливо подземие. Тя все още не можеше да повярва, че за един ден, един единствен ден бе изгубила всичко, което някога е имала и обичала. А колко много и липсваха книгите само. Ако имаше как да се върне в нейната малка стаичка на горния етаж на къщата на чичо й и да седи и да чете цял ден и цяла нощ, но това вече е минало, просто едно минало, което тя жадува да се върне. Приятелите й липсваха дори повече и от книгите, но най-много й липсваше той. Как постоянно се заяждаше с нея, но в същото време никога не я оставяше сама и бе готов да даде животът си за нея, ако се наложи. Как бе способен да я утеши за 2 минути само с една прегръдка и в следващият момент да пребие този, който я е накарал да страда.

-Ах, ако само можех да го видя само още веднъж. Да се уверя, че е добре. Че същност е жив и здрав, и винаги здраво стъпил на земята какъвто го помня. Само се моля да е оцелял. Моля се всички да се оцелели.-прошепна на себе си Анна и очите и се напълниха със сълзи при мисълта как се бяха разделили. 

Един патрулиращ орк подмина килията й, за нейно щастие на й обърна внимание, а просто подмина с безразличие. Анна се сви в ъгъла на килията си и заплака тихо. Сълзите се стичаха по бузите й, и падаха на студения под, докато тя се беше потопила в спомените си, пак си беше представила, че е с нейните приятели, с нейното семейство и най-вече, че е с него. Тя седя свита и плака дълго време.

"Спри да мислиш за това" нахока се Анна най-накрая."Намираш се в най-охраняваният затвор на континента, а си се потопила в спомени и мечти" с тези думи тя се изправи от пода и избърса насълзените си очи. Започна да тупа дрехите си сякаш, можеше да махне цялата мръсотия от шест месеца само като ги изтупа с ръка. След около 20 минути се появиха двамата обичайни демони, които я съпровождат до залата за разпит, или както я наричаше Анна "залата за мъчения". Веднъж, а понякога и два пъти на седмица я водеха там с надеждата, че ще я накарат по някакъв начин да проговори. Да им разкаже, но тя никога не казваше нищо, нито дума. Спряха са пред килията и този от дясно извади ключове. Анна ги наблюдаваше през малкото прозорче на дебелата дървена врата, която сега я разделяше от тях. След сложна процедура на отключване на 5 катинара и още толкова ключалки, врата изскърца шумно, докато се отваряше. Кан и Рем влязоха вътре. На Анна отдавна бе спряло да и прави впечатление външният им вид, защото бе просто една голяма заблуда. Само веднъж се бе хванала на лъжата, че това може да е човек и това бе най-голямата й грешка. Това бе грешка коствала свободата й и тикнала я в този отвратителен затвор. Грешката съсипала животът й. И все още донякъде не можеше да повярва, че някой, които изглежда така може да е толкова зъл и студенокръвен. И двамата се бяха изправили пред нея с пластмасови усмивки, които биха изплашили и най-смелия воин. Този от дясно бе Рем. Той имаше тъмно руса коса, която бе сравнително къса, ако трябваше да го сравнявам с партньорът му. И двамата бяха на една и съща височина и очите им бяха маслинено черни, и двамата с кожа бяла като платно. Кан имаше дълга, почти колкото на Анна коса и толкова черна, колкото бяха очите му. Анна знаеше как да да  различава демоните само по три белега - черни очи, бяла като платно кожа и пластмасова усмивка. Очите им винаги са едни и същи, толкова черни сякаш могат да те погълнат, ако се загледаш прекалено дълго в тях. Кан и се ухили още повече, показвайки перфектно оформените си бели зъби.