Black Riding Hood

2.10 Глава - От селото в града (9-та част)

             Гледна точка на Черната шапчица

    В главата ми се въртяха хиляди въпроси, но...мисля, че най-важния от тях беше ,,Къде е Питър?". Вече започвах да губя надежда, че ще го видя отново. Ами какво, ако не се видим повече? Чувствах се ужасно в този момент, сякаш нещо в мен умря ,още преди да е започнало. Сякаш го бях изгубила за винаги. Всичко това, само защото изгубих надежда. Очите ми скоро се напълниха с вода, докато преминавах през тъмния коридор. Вървейки към единствения изход след последната отворила се врата, от предното изпитание. Медальонът още беше у мен. И когато усетих сълзи напиращи от очите ми, едвам ги спрях, но...не за дълго. Една две, се плъзнаха по кожата ми и изчезнаха, след като се отделиха от нея. Аз побързах да се избърша, понеже краят на коридора наближаваше и сигурно трябваше да се бия скоро или да разрешавам поредната загадка. През цялото време погледът ми бе насочен надолу, а едната ми ръка държеше медальона, който висеше на връта ми.

     Вече неисках да знам нищо друго освен това къде е Питър. Никога досега не ми беше липсвал толкова. Може би, защото никога не се бяхме разделяли за толкова дълго. Бяхме като брат и сестра, макар и да знаех, че сме повече от това. Или поне аз смятах така...незнам. И нищо не ми трябва да знам, освен това къде е той сега.

    Този път изпитвах прекалено много емоции и реших, че може би е крайно време да ги пусна навън. Докато всеоще съм сама. Затова спрях на метри от вратата. Помислих. Прочистих си главата. Освободих сълзите от очите си. Оставих ги да потекат като кръв от туко-що нанесени рани и продължих напред. И мислено и буквално. Прочистих си гърлото и прогоних огромната буца, която беше там. Поех си дълбоко дъх и всеоще стискаща в ръката си медальона, влязох през входа.

     Изведнъж всичко стана по светло. Бих казала и кристално ясно, ако промяната в атмосверата не беше твърде рязка за мен. Толкова, че трябваше да покрия очите си с качулката си, както един истински вампир би направил в такъв момент. Хехе, само дето не съм такъв, но....детайли.

   В този момент, когато мислех, че всичко е изгубено и надеждата отдавна ме бе напуснала...........секунди след като аз влязох,минути след като влязох...................

................................отговорът на всичките ми въпроси (почти всички) влезе в стаята.

   Направо не можех да повярвам на очите си. Забравих за всичко около мен и се втурнах към него, за да го прегърна. Ако преди казах, че са ми дошли твърде много емоции, извинете, сега направо нямах думи. Просто се хвърлих на връта му и той също ме прегърна.