ВНИМАНИЕ: Тази книга е само чернова, която ще бъде преработена и разгърната из цяло в бъдеще!!!
Историята на едно момиче жадно за мъст и справедливост. Момиче, което наричат Черната шапчица, но тя е далеч повече. Въпреки всички препятствия тя доказв...
Мина още един ден и аз всеоще не можех да повярвам, че най-сетне се разкарахме от тези пирамиди, и от цялата пустиня. Чувствах се всеедно бях на върха на щастието и по почти целия път към Валзах припках като момиченце в огромен магазин за бонбони и захарни сладкиши. Но скоро се успокоих, иначе щях да изкарам акъла на Питър.
Пътуването ни към Валзах продължи с дни, със седмици, ако трябва да кажа изобщо за цялото пътешествие–от селото ни до града, но всичко щеше да си струва. Скоро всичко, през което минахме, щеше да ни се отплати с цената на победата над тиранина! Победата беше близо, но... още не бяхме пристигнали в столицата. В дома на владетеля – а сега той бе тиранин. Жезток, изпълнен със алчност човек, който заслужаваше да страда за всички животи, които бе отнел, но стига за него...засега...
С нашето идване във Валзах идваше и зимата. Ние бяхме едва на половината път, а вече бяха започнали усилени снеговалежи из цялата страна така, че трябваше да спрем за една нощ. В такива условия не можеше да се пътува. Хората не си показваха и носа навън, в наближаващата буря, а ние трябваше да сме луди, за да продължим през нощта. Опънахме една малка палатка, която бе остатъка от багажа ни, който не изгубихме. Аз отидох на лов преди да е натрупал снега и улових вечеря. И не, не ми се говори как по точно я улових. Накратко използвах силите си и казах на Питър, че съм изполвала лъка и стрелите.
Щяхме да пренощуваме и да продължим на следващата сутрин. Докато аз бях на лов Пит запали огън и като се върнах изпекохме вечерята. Аз едвам се сдържах, да не покажа някой от вълчите си инстинкти пред него и като получих своята част, не губих и минута и веднага нападнах. И давамата бяхме много гладни. Не бяхме хапвали от дни, а ни трябваха сили за голямата битка. Все пак трябваше двама човека да се изправят сами срещу цялата стража в замъка.
Наядохме се, напихме се, накратко уредихме се за утре. Сега ни трябваше само здрав сън и нямаше да е толкова трудно да се поберем в палатката, но скоро бурята настъпи и стана много студено. Палатката ни пазеше от вятъра, да не ни издуха и изтъркаля надолу по склона в планината, докато спим.
С Питър влязохме в палатката и легнахме с гръб един към друг. След час лежене на една страна, аз не можах да заспя и излязох за малко навън. Когато се показах от палатката не повярвах на това, което видях. Всичко наоколо, в планината, беше бяло. Включително палатката ни.
Oops! Questa immagine non segue le nostre linee guida sui contenuti. Per continuare la pubblicazione, provare a rimuoverlo o caricare un altro.
Беше много красиво. Уникално! Даже ми се искаше да събудя Питър, за да му покажа, но... можеше и на сутрината.
Стоях там и се любувах на красотата на планината, зад която бе градчето Валзах, и изведнъж шумът от ципа на палатката, прекъсна мислите ми. Питър бе станал.
Питър:
– Не можеш да заспиш?
BRH:
–Мхм. – кимнах аз, всеоще взирайи се в красотата на снежната покривка.
Питър:
– От студа ли?
BRH:
– Може би.
Питър:
– Искаш ли да пробваме един начин за згряване в студа?
BRH:
–(обръщайки се към Питър с въпросинтелно изражение) Добре. Защо пък не? – отговорих аз, нищо не подозирайки.
Приближих се към Питър и още преди да успея да вляза в палатката,...той ме сграбчи за кръста като дебело дете поничка и аз се стреснах, докато той ме завличаше в палатката. Там двамата легнахме и се засмяхме, гледайки нагоре, през прозиращия плат на малката палатка. Така звездите се виждаха почти ясно през тънката плат и аз усетих как бавно се унасям в сън.
Преди да се усетя с Питър бяхме заспали, сгушили се един в друг, ...за да поддържаме топлината, но честно казано...аз се изчервих по едно време на нощта, когато се събудих за малко и усетих как той ме бе зграбчил с двете си ръце през кръста и не ме пускаше за нищо на света. Признавам си това беше много мило и наистина ми харесваше. Така прекарахме нощта, а отвън бурята вече бе свършила и снежинките отново се сипеха бавно и нежно по върховете на планината, без да има силен вятър, който да им попречи.
