Black Riding Hood

2.9 Глава - От селото в града (8-ма част)

        Гледна точка на Питър

   Влязох в другата стая и бях изненадан. Това дори не беше стая. Това беше един дълъг коридор с много врати, но нито една от тях не се отваряше. Пробвах всички без тази в края на котидора. Най-сетне дойде и нейн ред.

   На вратата беше изобразена голяма непълна луна. Имаше форма на сърп и си личеше, че е направена преди много,много време. Около нея имаше древни символи, но това , което ми направи впечатление бе един малък лъскав предмет над нея. Той стоеше, сякаш забит в стената и примамваше със своите блещукания пътешествениците (които са стигали до тук).

   Така примамваше и мен да го отделя от затвора му в стената, със своите синьо-зелени отблясъци. Какво да ви кажа, блестеше като една единствена звезда в тъмната, мрачна нощ, там горе на небето. Затова се престраших и го взех от стената.

   Вече можеше да го огледам от по-близо и разбрах всъщност какво представляваше. Това беше древен, но добре запазен, медальон или по скоро половина, която изобразяваше луната. Нещо като Ин и Ян – такива половинки от един цял медальон, а на тази имаше само луна.

   Реших да го взема за всеки случей и в момента, в който го сложих на врата си, като по чудо, изведнъж вратата пред мен се отвори. Аз продължих напред, без капка колебание и вече усещах как се приближавам, с всяка стъпка до края и още повече до Серииз...

        Гледна точка на Черната шапчица

   Усещах, че всички тези изпитания ще свършат скоро, но какъв беше смисълът? Каква беше наградата? Ясно ми беше, че ние не се борехме за нея, а само минавахме напряко. Напряко минаване, което продължи твърде дълго...

   Започнах да съжалявам, че изобщо влязохме тук. Ако не бяхме, сега отдавна щяхме да сме пристигнали във Валзах, но...ето ни тук сега...

   Но нямах време да се разкайвам за постъпката ни, затова продължих напред, ... за да се приключи вече...

  Озовах се в коридор, а не в стая, както предполагах, че ще стане. Беше странно и сега просто имах повече въпроси в главата си. Като например: ,,За какво са се борели древните египтяни тук, освен да оцелеят? С каква цел са влизали тук?С каква цел са построили тези пирамиди?Какво крият от нас те?Какво ще стане накрая? Какви тайни крият от обикновените хора?" и много, много други.

   Още беше рано да се опитам да си отговоря сама. Затова се концентрирах върху многобройните врати в коридора. Опитах се да ги отворя, но никоя не се отваряше. Накрая стигнах до срещуположната на входа врата. На нея беше изобразено слънцето с древни символи около него. Помислих си: ,,Интересно.". Приближих се да разгледам символите и нещо блещукащо прихвана погледа ми.

   Вдигнах сините си очи и забелязах ярко оранжево-жълт кристал над рисунката. Той стоеше забит в стената и само чакаше някой да го откъсне като ябълка от дърво. Е, беше очевидно, че можеше да е капан, и аз се досетих, но любопитството ми надделя и бавно го отделих от стената. В момента, в който го взех в ръцете си разбрах, че е специален и ще ми потрябва в бъдеще, затова реших да го взема със себе си.

   Предметът представляваше половинка от кристален медальон, изобразяваща красивото слънце. Напомняше ми на Ин и Ян, и приличаше, само че имаше своя собствена стойност и значение, което го изразяваше в по деликатни и красиви черти. Беше като перла в морето, единствена,блестяща звезда в небето, която го озаряваше и го изпълваше с живот през деня, както слънцето прави всеки ден. Неговата светлина и красота несравнимо равни една, подир друга. Неповторими. Изпълнените му с енергия лъчи, които изпъстрят небето и вдъхват надеждата във всеки нов ден, че той ще е по-добър от предния. И само с един поглед в този кристал, разбираш цялото му значение и величие. Разбираш защо египтяните са почитали слънцето толкова много, заедно с бога му– Ра. Това име ще остане задълго отпечатано в ума и паметта ми.

    Мина известно време и аз най-сетне се престраших да го сложа на врата си. Този величествен медальон. И този древен египетски символ на него – слънцето. В този момент в главата ми се появи още един въпрос – ,,Къде е другата половина?"

     Отговор така и не намерих някъде в главата си, затова продължих напред към вече отворената, пред мен, врата. Тя се бе отворила, когато си сложих медальона, но аз не забелязах поради мислите си. Отново се изгубих в тях, но... не ми пречеше.

    Поех си дълбоко дъх и преминах през поредната врата, нито знаеща какво ме очаква, нито подготвена за това, което ме очкава.

Следва продължение...